Хотелчето, забутано из стария град, е реновирана старовремска къща пригодена да удовлетвори невисоките изисквания на престрашилите се туристи. Голям вътрешен двор, полупразно шадраванче с няколко рибки и храсти около него. Успокояващ брой бели и озадачаващ брой перси, които се опитват да ни подражават като държание доста по различно от това извън високите стени. Интернета е с ограничени възможности, но достатъчни да успокоим близките, че сме стигнали и все още не са ни арестували. За това пък са опасали с камери още на три преки. Не виждаме смисъл,но... щом са там, сигурно има за какво.
На гроба на Хафез, един от символите на суфизма, или май беше мистицизма, ежедневно е пълно с дечурлига от детската градина, които вкупом сричат строфи след учителките-суфльорки. И момичета със книга в ръка, които с трепет милват съркофага и си шепнат нещо. Обичат си го персите и не го забравят - старателно подържаната градина е пълна със различни по пол и възраст!
Непривично подреден за тия ширини град, с тихи и възпитани хора. На никого не му прави впечатление че сме чужденци. Освен когато се загубиш из малките и тъмни улички в търсене на изход от многобройните базари. Или когато Жени запали цигара. В първия случай всеки се опитва да ти помогне и упъти въпреки езиковата бариера, а ако не бързаш може и чая да споделиш с тях. Във втория гледат изумено, въпреки че всяка вечер на "чайната" на покрива на хотелчето млади момичета дърпат наргиле, докато играят табла с половинките си /а бе нали шаха беше измислен от персите?/ .....Вино нито видяхме, нито пихме по разбираеми причини. Аааа, в древността се произвеждало, уточнява Жени /напразни очаквания/....
Акценти:
-Aramgah-e Shah-e Cheragh, джамията до площад Ахмади, първо докосване до шиитските храмове, едно невероятно съчетание на цветове и правилни форми;
-Персийските килими, особено в едно магазинче до крепостта на Каримхан, край което минахме поне пет пъти за да им се нарадваме и наснимаме.
-Големият плъх, който едно хлапе гони поне 5мин. из пустите обедни улички на стария град.
След като сме разучили обстойно и стария град, на път за следвашия, Язд, минаваме през главната атракция, гордостта на Иран - Персеполис, столицата на Велика Персия владяла 5-ти век преди Христа половината цивилизован свят. Величествено и грандиозно за времето си място където за персийската нова година NoRuz царете получавали дарове от васалните им държави. Докато не дошъл Александър и не сринал абсолютно всичко като отмъщение за опожарената Атина и векове плащаните данъци. Напъваме въображението да си представим как са изглеждали Портата на Всички Нации, Северната Порта, Залата със 100-те колони, Залата за Аудиенции, Съкровщницата... докато съзерцаваме малкото оцелели колони и стълбове ...
Магистралата, по-точно трилентовите еднопосочни платна,на която през 50ина км има полиция с камери, постепенно ни изкачва на широко плато , почти на върха на планината Zagros, в градчето Abarqu, малко над 3000м надморска височина, където спираме за почивка и чаша чай. Пейзажа е като от филм на Серджо Леоне, липсва само Чарлз Бронсън с хармониката. При вятъра който подухва, можем само да се досетим какво е през зимата. Но като им гледаме пътищата, а и не само тях, едва ли допускат бедствено положение ежегодно.
Язд - градът на най-старата по тия места религия - Зороастрианизма
За да стигнем стария град, където са повечето хотели, минаваме по опънати и чисти булеварди захлюпени от дървета, с широки зелени алеи в цветя и скулптури между двете платна. Хотела е подобен като предния , но с по-голям вътрешен двор, с повече зеленина в него, с по-голям шадраван, с повече диванчета, където да храносмилаш докато си пиеш чайчето след хапване. И с учудващо много маси под високия купол - явно и тук вечер идват местните за да се почувстват "като хората". Silkroad hotel е разположен до висока и красива джамия, която след няколко часа озарява небето окъпана във всички нюанси на синьото. Всички накъртващи спомени за минарета, особено Йорданските в Мадаба, вече са отлетели.
Опознавателната разходка по главния булевард минава през голям сладкарски цех с отворена витрина в която дегустираме всичко което излиза на щанда в момента, през фурна за арабски хляб , в която братя кюрди въртят чевръсто големите питки и която ухае като нашенските едновремешни че няма как да пропуснеш /сега ядем предварително нарязън дунапрен или полувтвърдена диетична кал / и завършва в стар воден резервоар, в края на спортно-музикална програма, нещо от рода на ансамбъла на Нешка Робева но с борци. Иначе момчетата си пеят и танцуват докато си тренират пехливанлъка.
На другия ден си минаваме по историческия маршрут като нормални туристи и снимаме под палещото слънце. В обедната почивка докато реанимираме по наровете в двора на хотелчето, се появяват двойка колоездачи от Швейцария. От Швейцария? 5 500км! Жената безмълвно минава край рецепцията и се шмугва в отредената им стаичка нарамила вътрешна гума на рамо. Мъжът, с осанка на манекен от концентрационен лагер, със скоростта на костенурка започва да се оправя с двете колелета и 10ината дисаги. Като се сетя какви байри са дотук… Знаех си аз че не в диетите е истината..
16.10. 2013 или 24. 07. 1392г.по Арабския календар . Днес е двоен празник. След Ейд ал-Адха в Сирия, китайската Нова година в Тайланд и Makar Sankrati във Варанаси, Индия, сега пък сме улучили, неумишлено, Eid-e-Ghorban! На тоя ден Ибрахим решил да даде сина си в жертва на Бога. Еид ед мубарак, ирании! Улиците са пусти, почти всички магазинчета са затворени, но парковете, джамиите и историческите места са пълни. Пълно е с местни и в ресторанта на хотелчето -пъстро облечени, с почти паднали кърпи от главата, пушат си на воля - един озис за тези с по-съвременни разбирания и стремежи.
Другият , по важен празник - Днес е рождения ден на Жени! Това пътуване е и нейния подарък /тя си го избра/. Моят го получава в едно златарско ателие, поднесен с целувка с която изумявам персонала и той се чуди накъде да се обърне втрещен. Ееее, стига бе пичове! Ние поне не се крием за да си изразяваме чувствата. А и при нас жената не е само "за да ни обгрижва и задоволява по всякакъв начин и напълно"/глава20 от Трактат за правата на Имам Зейнул Абидин/… Докато вдигаме наздравица с иранска безалкохолна бира Star в хотелчето коментираме колко ни липсват семейството и приятелите, шумната и весела компания край отрупаната маса.... Ще наваксаме! Или както му казваме - ще затегнем!
Акценти:
-Dakhmeh-ye Zartoshtiyum -Кулата на мълчанието. Зороастрийски храм, където са погребвали мъртвите, разположен на висок хълм над града.
-Saheb A Zaman Club Zurkhaneh - иранския бодибилдинг във водната цистерна от 15_ти век
-Masjed-e Jameh - красивата джамия от 15-ти век до хотелчето, която озаряваше града през нощта като една Айфелова кула на Язд.
Исфахан-черешката на тортата
До следващия град сме решили да пътуваме с междуградски автобус (желанието да се возим на градски ни се вижда твърде скучно при вида на обществения транспорт и загуба на време при цените на таксиметровия такъв). Поради празника местата са ограничени и се налага да пътуваме с вечерния автобус. Успокояваме се при вида му. В България няма такива автобуси! Единствения по-удобен, комфортен и прочие автобус с който сме пътували е по отсечката Куала Лумпур - Сингапур! Само дето ония беше по 35-40$, а тоя-7$. За двама.
Около 22:30 местно време. След като 40мин. пътуваме по булевардите на Исфахан най-после стигаме автогарата. Хотела се оказва страхотно попадение - няма нищо общо с бекпекърските от предните два града, въпреки че е на същата цена. Поздравления за отговорника по настаняването г-жа Русева. Супер,супер, ама се оказва със сериозен недостатък - в тоалетната, която е отделно от банята, има клекало, от ония, турските! ….Мъка,мъкаааа.... Още ме боли лявото коляно..... Градът ни подсказва че тук е "друга Индия" и решаваме да променим плановете, като пропуснем Техеран.И без това не обичаме столиците.
Шестото чувство не ни е излъгало - Исфахан е наистина интересен град, с впечатляващ съвременен облик. Всички надписи са и на английски. Улиците са широки, удобни,чисти, с още по-широки тротоари. Много и добре подържани паркове, пълни със семейства излезли на пикник. Няма табели "Не газете тревата!". Джамии, дворци, музеи са излъскани и с широко отворени врати. Малко е дразнещо че туристите плащаме 10-15 пъти повече но какво са 5$ за всичката красота и изящество. Хората са спокойни, усмихнати, готови да ти помогнат независимо от езиковата бариера (а не със "сори,неразбира") или просто да си побъбрят с теб. Тук, за разлика от много места по света, знаят какво е България и къде се намира. Доста иранци са били в България или поне са минавали . От което ти стават още по-симпатични и по-близки. В първото кафене което виждаме дотук в Иран, на основната забележителност и "стъргало" - Nagqsh-e Jahan Square, площада на имамите, разговора със собственика Маниян завършва с
"....и разкажете на Вашите приятели че не сме терористи"....
Край едно от многото магазинчета за килими закръглен иранец ни кани вътре да пийнем чай и да си говорим.
- Току що пихме в джамията. - му отказваме.
- Аааа, пили сте чай с молла Саадати!- умира да се смее той.
... Час по рано. Masdjet-e Shah, джамията на шах Абас 1-ви, атракция 3 на Исфахан според пътеводителя на Lonely planet. Докато само разглеждаме (джамиите ми идват вече множко, също като Буда-храмовете в Тайланд, а и фотоапарата е пълен със техни снимки) в един от дворовете към нас се приближава един от техните ... едно духовно лице, с добре познатите от телевизията дрехи и чалма, и ни кани с такъв благ тон и усмивка да седнем при него, че няма никаъв шанс да му откажем. Смутени отпиваме от чая и отговарям на обичайните въпроси - от къде сме, какви сме. В единствено число, защото въпросите и вниманието са насочени към мен (гл.20 от Трактата за правата). После разговаряме за най-обикновени неща. Не съм сигурен за какво точно -от смущение или любопитство вече не си спомняме и двамата с Жени. На раздяла ми дава точно "Обобщен Трактат за правата" с тържествено положен автограф! и изписан мейл, а аз го карам да се снимаме за спомен, или по скоро за да се изфукам пред компанията колко съм адвенчър и смел. Мейла е регистриран в gmail.com.....
Докато се стъмни, втория по дължина площад след Тянанмън с площ 512 м на 163 м, се изпълва с хора. Семейства от по 5-10-15 души са разпънали големи покривки върху зелените площи и насядали по тях пият чай, вечерят, спят или просто си говорят. С възрастен иранец който с носталгия си спомня София през 57'/няма грешка- 1957г, така каза старчето/ си говорим за семейството - "Това е нашия социален живот- в къщи и по парковете. Нито театъра ни театър, нито киното кино, да не говорим за другите неща които съм видял по света". Думи изречени с тъга.
На следващата сутрин тръгваме с бодра стъпка към южния бряг на река Zayandeh към квартал Джолфа, където е и арменската църква Kelisa-ye Vank /малко християнство, че взе да накъртва/. И през световно известните мостове край един от които ще се возим на лодка. Само че лодки няма. И река няма. Само широко пресъхнало корито, обрасло с трева и храсталаци. И хора които незнайно защо вървят през него, вместо да минат по моста. А по снимките пълноводната река се провира под дългия 298 метра Si-o-Seh bridge, построен 1600-та година. Явно и тук е играл "фопотошоп-а".
Горе-долу по същото време шах Абас Първи е преселил цяла колония арменци-християни от сегашната северна иранска граница на южния бряг на реката. За да запази тяхната автентичност и да се възползва от техните умения на предприемачи и търговци , гарантира тяхната религиозна свобода и им дава възможност да основат свое селище и църковен храм.
Джолфа е съвсем друг, още по-модерен, европейски квартал, със сгради от бетон и стъкло, с LED реклами, пълен с магазини на световни марки. Хм, въпреки наложеното ембарго, големите компании са тук. Не толкова явно, но са тук и чакат момента за да завладеят тотално пазара и да "избият рибата" т.е. конкуренцията. Тук е символа на американските "кучета" Кока кола, тук е и Манго въпреки забрадките и тесните шлифери, но най-голямо присъствие по разбираеми причини има мъжката мода. Въпреки BMW и Mercedes-ите тук-там, номер едно по улиците е Пежо 206, може би всяка трета или поне четвърта кола е с френското лъвче.
В Исфахан се забелязва и по-очевидно военно присъствие - на всяко по оживено кръстовище, особено в старата част, има обитаем полицейски фургон, униформени с калашници и малка каравана с решетки на прозорците. "Родната милиция ни пази!"
След като в Шираз и Язд най-добрите места за ядене са точно хотелчетата в които сме отседнали, последната вечер решаваме да пробваме някой от Iranian traditional restourant на Исфахан. Голяма семпла зала, върху големи нарове проснати черги и.... това е. "Отказвам да си мириша чорапите докато се храня и то седнала по турски" категорично заявява Жени. На мен също не ми се вечеря в полулегнало положение. От близката дюнерджийница купуваме цяло печено пиле, опаковано в арабски питки и натъпкано със всевъзможни задушени зеленчуци и необезпокоявани го унищожаваме в хотелската стая, седнали край масата на нормални столове. После пъшкайки опаковаме багажа. Утре ни чакат два самолета и 9 часа автобус, гарнирани с няколко часово висене на аерогарата в Техеран.
Акценти:
-Nagsh-e Jahan square - площада на имамите по новому, ларгото на 1,4 милионния град
-mullah Saadati - въпреки някои глави от "Трактата"**, беше любопитно, а и не си спомням кога съм разговярал с православен свещеник /не богохулствам, просто тема за размисъл/
-Джолфа и арменската църква - един съвременен квартал с един православен храм преживял ислямизация, войни и революции, някакси не на подходящото място - в Ислямската Република Иран
-Исфахан - градът като цяло. Ако не бяха забрадките можеше спокойно да си мислим че сме някъде из Европата.
Градът който ни убеди че независимо от тоталната медийна пелена спусната върху Иран, икономическото ембарго от което страдат само обикновените хора и въпреки Революционните лидери-блюстители на правата вяра и морала, живота си тече и няма връщане назад. Дано не е само по Сирийския начин, за иракския на никой не му стиска. А и ще бъде много жалко за тази богата на история, култура и традиции страна. Въпреки "Трактата за правата"!
Така го видяхме, така и го разказахме.
