„ЛАО-ЛАО, МОНАСИ И ..ГАНДЖА“ –част1

Този разказ трябваше да бъде написан преди поне 5-6 месеца но поради куп неоснователни причини все се отлагаше. Някак си невъзпитано прекъснах споделянето на пътуването из ЮИ Азия.


"I love the smell of napalm in the morning."
При предварителното планиране на маршрута в пътеписите на един доста ..луд българин , минал и оттук ( http://www.juriwaro.com/home ) взехме съвсем на сериозно думите му че “в горите и планините в източната част на Лаос все още витаеха остатъците от една партизанска армия, създадена в защита на американските интереси през авантюрата във Виетнам. Според думите му те сега наброяват около 2000 души, а сателитните телефони, мунициите, бирата и командировъчните им се финансират от Тайланд, Франция и Щатите. Партизаните са предимно от малцинството Хмонг, но това “малцинство” наброява около 10 милиона души в Китай, половин милион в Лаос и един милион в Щатите (по външен вид Хмонг приличат на тибетци и монголци; те имат собствен език, собствени представи за закон и характерна езическа религия). Партизаните върлуват из горските села, а понякога правят набези по автобуси, камиони и коли .На някои карти на Лаос фигурира специалната зона Сайсомбун, чиято площ е от 7000 км2 в близост до най-високия връх на страната… а лаконичните думи на правителството са – “Тази зона не е безопасна”.
Подведени и от ученическите спомени за Виетнамската война и разказите на съседчето от съседния вход което се върна объркано и странно след служба в българския контингент, сме избрали да минем през най-западната част, по-далеко от отминали военни действия и последиците от тях, по поречието на река Меконг (не че и тя не ни навява различни асоциации като „Изчезнал по време на акция,Рамбо 1, 2,3 и т.н.)

Слизаме от самолетчето-играчка на летището в LuangPrabang, на десетина метра от самата сграда. Поредната процедура по заплащане на разните му такси, визи и прочие в соцтемпо. Нас специално ни подлагат на по-внимателен оглед , явно не толкова често кацат българи. Или ни се носи лоша слава. Щото мааалко по-нагоре е „Златния триъгълник“- меката на опиума.

Гестхауза , горещо препоръчан от LonelyPlanet се оказва най-обикновена двуетажна къща , по-точно две, за гости с френскоговорящ матриархат. Това въобще не ни смущава, защото не сме се домъкнали до тук за да си говорим със хазяите, а да видим
какво има тук.
След студа и отегчението от Виетнам парещото слънце ни изпълва с еуфория, хвърляме раниците в стаичката и след бърз, ама наистина бърз душ, с мятаме да изследваме градчето. Храмове. Много храмове. Тишината и спокойствието само подчертават тяхното величие.

Учудващо за тия ширини чисти и подредени улички и дворчета.

LunagPrabang се оказва много приятно, чисто и туристическо градче.
Ама ние в Лаос ли сме въобще?

Всички съмнения, опасения, притеснения неочаквано са изчезнали, дори се срамувам за тях.И въпреки палещото слънце е пълно с всякакви бледолики – дрипави, излъскани, странни , весели раста-хипари, скучни и безмълвни старчоци, но.. всички под един знаменател –беше им готино тук. Дори са си спретнали нещо като плаж малко по нагоре по реката, посещаван и от месните монаси…

„Луанг Прабанг е древна лаоска столица, разположена (как би могло да бъде иначе) на Меконг и приютила десетки важни за страната манастири. На север Луанг Прабанг е ограден и от реката Кан, която се влива в Меконг, така че около устието и се получава нещо като малък полуостров. Десетки са забележителностите в околностите – на юг от града има красив водопад с няколко каскади, на север по Меконг може да се видят будистки пещери, а на изток преобладават обраслите хълмове и планини, чиито върхове се извисяват над облаците. В центъра на Луанг Прабанг се намира неголям хълм с манастир, на върха на хълма е вдигната бяла ступа, наблизо е полегнал позлатен Буда, а в твърдата скала има отпечатък от стъпката му. Буда никога не е бил по тези места, а и стъпката е дълга няколко метра, но това няма значение. Будистката забрана “не убивай” се отнася както за хората, така и за мравките (от там идва и вегетарианството), а животните играят важна роля в религията. Техни статуи се срещат навсякъде по храмовете – “Мукат” (на езика пали) се нарича свещената птица, символ на сила и дълголетие, която обикновено носи тежестта на целия храм, а “Сарабу” примерно е името на гущера-геко. Всяка статуя на Буда си има определена символика и име, а на една от всичките 44 статуи седмоглава “Нага” (змия или дракон) бди над него по време на молитва (“нага”-та често се вие като парапет по стълбищата на храмовете, а когато монасите започнат групом да се молят, един от тях задължително остава отвън и също се оглежда наоколо).“ –цитат от блога на Юри.

Вечерта , след посрещане на залеза от хълма заедно със стотици като нас, тръгваме из нощния LuangPrabang. По централната улица, превърната в етнобазар е невъзможно да се мине спокойно (разбира се че я прекосяваме по цялата й дължина, два пъти) Направо немога да повярвам откъде се появи толкова народ. Задържаме се в един антикварен магазин, пълен с уникални фигурки (съмнявам се че са антики), ала след усилен пазарлък не стигаме да сделка. Сега съжалявам , разбира се, но там настроението е приповдигнато и пропускаш да оцениш напълно нещата които виждаш или докосваш. Но заведенията се празниии.. Освен скъпарските, там е пълно с англоговорящи пенсии. Къде, по дяволите, се хранят всичките тия?!? Слизаме надолу и сядаме на една тераса , надвесена на дървени колове над реката. Риба на бамбукова скара (сервира се със скарата) подобна по форма и вкус на нашия шаран .Отегчени от празното ресторантче, притеснени от скърцащия и поклащащ се дървен под, приключваме деня на 30-35 градуса влага, след като сме го започнали с 5градуса и студ в Ханой.

Желая ти достатъчно !!!

Наскоро чух майка и дъщеря в последните си мигове заедно на летището, на което дъщерята заминаваше.Близо до чекпойнта, те се прегърнаха и майката каза: "Обичам ти и ти желая достатъчно"...
Дъщерята отговори: "Мамо, съвместния ни живот беше повече от достатъчно. Твоята любов е всичко, което някога ми е било необходимо. Желая ти достатъчно, много, мамо." Целунаха се за довиждане и дъщерята мина за проверка.
Майката се приближи до прозореца, където седях и аз можех да видя че се опитва да задържи сълзите.
Опитах се да не навлизам в нейното лично пространство, но тя ме посрещна с въпроса -"Знаете ли какво е да кажете довиждане на някой, знаейки че е завинаги?
-"Извинете ме, но защо е това сбогуване?
-"Стара съм, а тя живее много далече. Има предизвикателства, пред които е изправена, и реалността е...че следващото идване ще е за погребението ми", каза тя.
-Когато казахте „Довиждане“, аз чух как казахте и : "Желая ти достатъчно". Може ли да попитам, какво означава това? … Тя започна да се усмихва.
-"Това е пожелание, което се е предавало с поколенията. Родителите ми го казваха на всеки." Тя замълча, погледна нагоре, сякаш се опитваше да си спомни подробности и се усмихна още повече.
-Когато си казахме 'Желая ти достатъчно“, ние си пожелахме да има живот, изпълнен с достатъчно добри неща, за да ни поддържат". …После се обърна към мен, тя сподели следното, което рецитирам по памет,
-"Желая ти достатъчно слънце, за да запазиш мирогледа си светъл.
-Желая ти достатъчно дъжд, за да оцениш слънцето още повече.
-Желая ти достатъчно щастие, за да запазиш духа си жив.
-Желая ти достатъчно болка, така че най-малките радости в живота да изглеждат много по-големи.
-Желая ти да получиш достатъчно, за да изпълниш желанията си.
-Желая ти да загубиш достатъчно, за да оцениш това което притежаваш
-Желая ти достатъчно " Здравей" , за дполучиш и последно"Сбогом".
След това тя започна да плаче и се отдалечи.

Казват че отнема една минута да намериш СПЕЦИАЛНИЯ човек. Час, за да го оцениш. Ден да ги обичаш. И цял един живот, за да ги забравиш“ ……………
Тази случка се случи на Терминал 2... или май беше на друго летище ... има ли значение.. По-важни бяха мислите които останаха в съзнанието ми...И вашето..

малко Виетнам

9 февруари, лето 2012то, летище NoiBai, Ханой. Ден 19 от разходката из ЮИ Азия
Часът е едва 6:30 , но отново сме подранили. Този път от нетърпение да се изнесем от тая страна след едва 9 дни. Времето е студено, гарнирано с едва 6 градуса над нулата, поднесено с дъжд. Полета отново закъснява и типично за соцстрана, никой няма идея защо и с колко. За да е пълна картинката, семейство Русеви са единствените по къси гащи и сандали…
А разходката из тази част на света започна от … „ Я да видим какво толкова има в тоя Виетнам – новия Азиатски тигър !?!”

9 дни по-рано ,САЙГОН... След 14-15 часово пътуване от СиемРеп, Камбоджа, автобуса ни стоварва по тъмно в сърцето на District 1, района, в който местните са малцинство- толкова много чуждоземци има по улиците. Хотелчето е доста прилично за цена около 20$ за двойна стая със самостоятелна баня. А и е на най-бекпекърската улица – BuiVien, изпълнена с всякакви образи, насядали по пластмасовите детски столчета на „заведенията” с бутилка бира в ръка, зяпащи себеподобните.Опознаването започва на другия ден, докато търсим някаква пагода, забутана в някакъв квартал, след като сме увековечили пред основните забележителности. Не я намираме, въпреки лутането из касъците. А и няма кой да ни упъти, защото в тази част на града освен че никой не знае друг език освен майчиния , а ми белите ни гледат като извънземни. Голям, модерен град, лъхащ на френски колониализъм (все пак франсетата са им организирали държава и измислили писмеността).Големи сгради, в чиито сенки са се приютили типичните азиатски улични кухни, тротоарни фризьори и педикюристи дори. Добре поддържани градинки със символа на съветите – сърп и чук.
Широки улици, изпълнени с безброй моторчета, дебнещи да стъпиш на тяхна територия, за да те прегазят. Всъщност , пресичането на булевардите сред цялото това множество не е никакъв проблем и въобще не е толкова опасно, колкото ти се струва от тротоара – просто не трябва да спираш щом тръгнеш. (Е, няколко пъти се изкушавам да го направя, за да видя колко голяма ще е купчината, но човешкото у мен надделява.) Този град определено ни харесва.


7дни по-рано, Делтата на Меконг - разходка с лодка… Омесени със група австралийци (по паспорт, но не и по произход) тръгваме да я видим тая прословута делта.След кануто, фото сесиите по ръкавите на великата Меконг, акостираме на остров с кокосова ферма. Отегчителна лекция за кокоса – що е то и какво му е приложението. Типично по азиатски – нищо не се хвърля и има хиляди приложения. Пчелин със мед от кокос!?! Обясняват ни за пчеличките и как се прави мед. Решават да ни впечатлят и подканят някой да хване с голи ръце пита, покрита с пчели… Аууу , колко страшно!!! За пореден път доказваме на света че българите сме смел и безстрашен народ .За ужас и учудване на другите бели и на самия екскурзовод, Стефан хваща пчелната пита с голи ръце и показва коя е пчелата-майка. Пак сме център на внимание. Доразглеждане на кокосовата ферма, оризови питки, райски красива градина, огромна колкото телефон стоножка, отново разходка с кануто.Красиво си е ...



6 дни по-рано, Хой Ан. Кокетно малко градче, със стари къщички в японски или китайски стил, което си заслужава 2-3 дни.Още по-известно със шивачите си. Навсякъде е пълно с шивашки ателиета които ти спретват риза за има-няма 3 часа. За Стефан – две. И без това у дома е голям зор да се намери неговия размер. Хм, всъщност във България повечето размери мъжка мода са по-скоро за виетнамци, а тук- за европейци. Малки хотелчета, някои от които приличат на нашите си възрожденски къщи, и навсякъде пред всеки хотел, заведение или магазин,саксии с жълти хризантеми. Сигурно е свързано с религията. Покрай реката има симпатични малки ресторантчета където можеш да пиеш тайгър или бира лару за 1$ и да си хапнеш вкусна риба или други морски глезотии. Вечер целия град е осветен с китайски фенери в различни цветове.И тук е готино.


4 дни по-рано,Хое. Изгубено време, но го отбелязваме на картата. Разстоянието между двете градчета решаваме да преодолеем със слийпинг бус на прословутите Shinhcafe. 150те км ги преодоляваме за 4 часа , спирайки за половинчасови почивки на Мраморната планина(страхотни скулптури от мрамор, но камъка от Анкор Ват във раницата ни напомня да си вземем по-малки будички)и на Китайския плаж (всъщност са го открили американците, докато се плацикали преди поредната бомбардировка над северен Виетнам). Прословутия императорски дворец , несполучлив опит за копие на китайския забранен град, е почти изцяло една зелена поляна с тук- там плесенясали камъни, пред които стърчат табели които ти казват какво точно трябва да си представиш че е имало преди няколко века. Много малка част е реставрирана, но в интерес на истината се продължава с реставрацията. Е ,със скоростта на костенурка, ама тук все още си е соц. За наше учудване на територията на двореца има тенис-корт с виетнамски баровци.


3 дни по-рано ,Ханой. Бррр!!!! След всичкото слънце дотогава, все едно попадаме на северния полюс, нещо ни накъртва тоя Виетнам. Иначе голямо обикаляне за да се увековечим пред мавзолея на Хо-Чи-Мин. Комунистическа му работа. Заградено отвсякъде с милиция. Сакън някой да не навреди на останките на Великия Вожд чичоХо. Мавзолея стои самотен в очакване на виетнамския Бакърджиев. Обикаляме половината град не само заради това, а и да търсим широко рекламираната Пагода-На-Една-Колона /най старата/. Нищо особено, по-скоро прилича на къщичката на баба Яга от някой детски парк, обаче след голямото вървене около мавзолея поне си почиваме докато я зяпаме. Вървейки безцелно без да искаме попадаме на паметник на кого ??? На Ленииин…. Отдавна не бях виждала, все пак от 23 години сме в демокрация. Край нас се разстилат спомените за манифестации… червени знамена… скандирания „ Ка-Пе-еСеС - Бе-Ка-Пе”…… Лелееее, добре че се отървахме. Иначе щяхме да видим Виетнам през крив макарон. За храната си харесваме едно ресторантче (Tamarind café, P Ma May 21) и не го сменяме през три дни престой. Вкусно, мноооого вкусно. Дори чакаш да се освободят места, за да хапнеш, отблъсквайки атаките на изнервящо агресивните тук-тукаджии, просяци, улични продавачи и всякакви подобни.


2 дни по-рано,Залива Халонг бей. Красиво, уникално място, обаче защо господ го е създал точно във Виетнам? На нас по ще ни приляга. Големи и красиви плажове, с огромни туристически комплекси . Организацията е тип „Балкантурист”. Всичко е комерсиализирано, на конвейр. На корабчето разговоряме с поредните австралийците , докато минаваме край скали с най-причудливи форми
- ”Ами омръзнаха ни и Бали, и Пукет, и започнахме да идваме тук, във Виетнам. Но при поне 30% -ното ежегодно поскъпване на цените за чужденци, и при все по-грубото и арогантно отношение към нас, сякаш сме ходещи банкомати, а не тия дето всъщност ги храним, мнооого скоро ще се преместим на друго място”- обобщава общоавстралийското мнение за Виетнам Боб - позастарял симпатяга от някъде си край Пърт, собственик на туристически и увеселителни корабчета т.е. с опит в туристическия бранш. Като се замисля, и тук, във Виетнам, скоро ще се спука балона, ако не се е почнало дори, гледайки лихвите по депозити на банките, мога да си представя колко са по кредитите.Само че като им гледам „трудолюбието”, голям ..., зор ги чака. И Боб , и симпатичната му съпруга остават разочарование от огромното разстояние до България. Разделяме се с взаимни обещания за гостуване. ( Да,бе,да- хоп на самолета и утре сме у Австралията, ама нещо се е развалила печатащата машина и ще се позабавим). Пещерата –и в БГ си имаме пещери и то многократно по-големи и по-красиви, но кой знае за тях, а тук дори и да не е нещо особено се прави да изглежда такова и белите ахкат и цъкат / не само бели, освен японци и китайци,имаше и доста корейци, южно разбира се, онези на север само сънуват/. Но има много големи чужди компании, които присъстват и с производство.В Ханой, а и не само там, качествена стока е на добри цени, дори и за нас българите.


9 февруари, 11:30 местно време, летище NoiBai, Ханой. Най-после отварят гейта и всички за Luang Prabang, Лаос, бързаме да се изнесем от това място. За този полет сме само бели, френско говорящи. Автобусчето към самолета преминава край целия терминал, сградата на летището се скрива от погледите ни и всички започваме да се споглеждаме озадачени – какво, по дяволите, става сега? Когато слизаме най после , застиваме. Пред нас е мааалко самолетче, двувитлово, от ония- с падащите стъпалца!!! Отдалеко изглежда като изплезено пале. „ Мон шери, но това нещо сигурно е от войната!”- чувам възклицанието на изумената застаряваща дама до мен. Чудим се как въобще ще се поберем всички. А полета е най-скъпия, тройно и четворно по-скъп от другите. И то в този край на света, където са измислили лоукост компаниите. Но сме преглътнали солената цена пред алтернативата от 26-30 часовото среднощно пътуване през Виетнамско-лаоската джунгла и поне 4-5 часово чакане да отворят Лаоската митница. Паркираме се в малките седалчици, до малкото прозорченце, вдигнали кръвното на „мах” от нетърпение да излетим!
Самолетчето снижава за кацане между два планински върха, които са буквално на една ръка разстояние. Ако пилота не внимава може и да закачи крилата в някой от тях. Чак сега всички разбираме защо пътуваме в тази детска играчка – пистата е толкова стара, малка и къса, че едва ли по-голям самолет би се побрал на нея. Затова пък след учудващото меко кацане, самолетчето спира на 10 метра от Luang Prabang International Airport. САБАЙДИ, ЛАО !!!

Руините на Анкор

„Храмовете в Ангкор, построени от цивилизацията на кхмерите , се нареждат сред световните архитектурни шедьоври. От Ангкор кхмерските крале някога са управлявали обширни земи, простиращи се от Виетнам до Китай и до Бенгалския залив. Това, което е останало от Ангкор днес – останките на над 100 каменни храма- са руините от огромен религиозен, социален и административен метрополис, чиито останали сгради като дворци, публични постройки и къщи са били направени от дърво и отдавна са се разпаднали.Според много от теориите, земите на Ангкор са били избрани заради стратегическото им от военна гледна точка местоположение и заради плодородието им. По-нетрадиционните научни хипотези изтъкват, че този избор е направен въз основа на картата на небесните тела. Конфигурацията на храмовете в Ангкор е огледален образ на съзвездието Дракон по времето на пролетното равноденствие 10 500 г. преди Хр.
Някои смятат, че целта на кхмерите била архитектурата на храмовия комплекс да бъде огледало на небесната подредба на звездите, така че да подпомогне хармонизацията на земята и небесния свят. Разположението на храмовете и иконографския характер на повечето от скулпторите, особено асурас (демоните) и девас (божествата) съвместно подсилват усещането за преход от една астрологическа епоха към друга.
Ангкор Ват е построен през първите години на 12 век от Суряварман II в чест на бог Вишну и е символична репрезентация на индуистката космология. Състои се от огромен храм, който изобразява митичния връх Меру. Стените му, които очертават петгнезден правоъгълник, заедно с рововете към тях изобразяват планинската верига и космическия океан.

По време на половин хилядолетие на кхмерско владение, Ангкор става важно място за поклонение в югоизточна Азия. Разграбен от тайландците през 1431 г. и изоставен през 1432 г. Ангкор Ват е бил забравен за няколко века. Скитащи из джунглата будистки монаси откриват ненадейно величествените руини. Осъзнавайки светостта на гледката, която се разкрива пред очите им, те по-късно разпространяват схващането за мистичното светилище, издигнато в древността от самите богове, а не от хората. Вековете минавали, тези разкази се превърнали в легенди и поклонници от всички краища на Азия се отправяли на път към свещения град на боговете. Няколко европейски пътешественици също били чували за мистериозния град, изгубен в джунглата. Повечето от хората обаче смятали тези истории за митове, докато през 1860 г. френският изследовател Анри Муо не повдига завесата на джунглата, за да покаже на целия свят едно от най-величавите творения на човечеството.Французите са наистина очаровани от античния град и организират множество проекти по реконструкцията на постройките.
Ортодоксалните археолози смятат, че Ангкор е бил замислен като грандиозна гробница от крале мегаломани, макар че повечето от проучванията да навеждат на мисълта, че храмовият комплекс е бил издигнат във възхвала на боговете или по-точно с идеята за разгръщането на божественото в човека.”

Толкова от нашия гид – Жени Русева. И на мен толкова ми разказват пред най-големия и известен храм , Анкор Ват , докато зяпам пъстрото множество,седейки на 1000летен камък, и се чудя как в тая забутана държава може да се изсипе толкова народ.


30 януари, лето 2012, ден 10 от нашето пътуване из ЮИ Азия

Храмовия комплекс е отдалечен на около 15км от града и възможностите са ограничени- велосипед под наем за 4-5$ и въртите педалите цял ден под парещото слънце, дишайки праха на всички други превозни средства ( а там има достатъчно) или наемате основното превозно средство за цял ден (12$ за обиколка на малкия кръг, 15$- за големия) и бакшиша си знае работата –води ви от храм на храм и чака да се налюбувате на великото им минало. Но и в двата случая плащате вход от 20$ на човек, правят ви снимка от паспорта, дават ви дневна карта и... айде , гледайте каква велика нация сме били и кви работи сме строили. Решaваме да не дишаме прахоляка и да се потим , въпреки че този ден излиза един от най-скъпите в 28дневното ни пътуване. Като изключим Сингапур, разбира се, там е друг свят и цените са си (цензурирано). Засега първото място за най-скъпата забележителност обаче все още се държи от Петра – 40 евро на калпак!!!

Анкор Ват, най-известния от всички храмове, е първия вдясно и е доста впечатляващ по размери. И по посетители.Всички минават първо през него преди да се пръснат по останалите руини. Само че повече от времето минава в търсене на интересни камъчета, които да отнесем с нас за спомен. Не че си нямаме достатъчно у дома. Проблема е че всичко е опоскано и няма за вземане. Или предвидливо е прибрано, за да се изтръскате и за сувенири.Издебваме зазяпаната охрана, на която руините са им по-интересни отколкото на голяма част от туристите, и си прибираме един по-големичък камък. Само дето след това го разнасям в раницата още 20 дни. Глупаво, нали?

Това явно е най-посещаваното място в този храм. Трябва да погалиш гърдите на всички танцьорки за по-голяма надареност и по-дълга потентност. (това аз си го измислих докато ги опипвах)

Повече ни впечатлява Махаяна* будисткия храм Bayon,централния храм в комплекса Анкор Том, построен от ДжайаварманVII в края на 12 век. Неговия наследник ДжайаварманVIII се връща към индуизма и храма претърпява сериозни промени, но основните фигури и по точно лицата на предишния владетел са запазени. В по-късните векове Хинаяна** будизма се превръща в доминираща религия , което води до още по-съществени промени, докато в крайна сметка не е изоставен. Bayon е централния храм на Ankor Tom с площ от 9кв.км, докато най-известния- Ankor Wat е 2 кв.км. Смята се че лицата, познати днес като символ на кхмерската култура, са на първооснователя на храма ДжайаварманVII. Учудващо тук има най-малко туристи.

Най-сниманото място в целия комплекс. Храмът Ta Prohm. Храмът е един от най-старите и впечатлява със дърветата израснали върху стените, което го прави и уникален в световен мащаб. За съжаление е оградено, че и полицай пази някой да не прекрачи. Не ни се поощряваше камбоджанската корумпираност (а тя е на завидно ниво), а и всеки посетил храмовете си прави снимка точно пред тия дървета, затова решаваме да се увековечим за идните поколения пред друго, не по-малко уникално,дърво прекрачило високата и дебела стена.

На връщане караме водача на шумното и раздрънкано МПС да мине по друг път, че по централния освен някакви скъпарски”Ризорти” няма какво да се гледа. Пресичаме реката и навлизаме в Сием Реп откъм нормалната, нетуристическа част. Познатата беднотия. Само дето минувачите ни махат усмихнати. Дори спираме да купим цигари от една сергия, сгушена под брезент на няколко кола, за да се предпази от все още жарещото слънце. С „момичето зад щанда” което ме гледа учудено, комуникираме чрез калкулатор – 1,25$ за кутия Боро. Е как да откажеш цигарите при тия цени! Вместо на нас, продавачката благодари на драйвъра, че е спрял пред нейната сергия.

На другия бряг се виждат задните дворове на къщите. На копторите,по-точно. Опънали дървени тераси, покрити с ламарини и брезенти, върху криви колове...Дали имат канализация и къде отиват отпадните води? Реката идва от север, преминава през Анкор и пресича целия Сием Реп....На другия ден мислихме да ходим на „Плаващите селища” на езерото Тонле Сап, но след кратката разходка край реката твърдо решаваме че сме се нагледали.
Вечерта сме отново на Пъбстрийт, в центъра на нощен Сием Реп. Високите децибели вече не ни правят впечатление, въпреки че се викаме един друг за да се чуем, докато си пием поредната Анкор бира. Толкова бира не съм пил за цяло лято, ама можеш ли да откажеш такива цени. А, да! Националното им ястие е амок – кълцано пилешко, полято с кокосово мляко, запечено в бананова кора. Преди да го опитате, разберете къде е най-близката тоалетна... Скакалците бяха по-вкусни.

Както Шаная Туейн си пее – „ That don’t impress me much”. Така си тананикаме и ние след обиколката из храмовете на Анкор. Да, ако имате възможност не е лошо да ги видите на живо. Ама чак пък да са някакво чудо на света... Е, може би е чудо как ли са построени от праотците на камбоджанците, щото като им гледаме съвременните постижения, наистина си е чудо откъде толкова акъл, желание и средства.

БУДИЗЪМ -Будизмът възниква в Индия през V в. пр. Хр. Названието произхожда от "Буда (Буддха)", т. е. Пробуден, Просветлен - религиозното прозвище, прието от историческия основател на религията Сидхарта Гаутама (Буда Шакямуни -мъдрецът от племето Шакя). Той става първият Пробуден и полага началото на пътя, водещ до избавление от кръговрата на съществата (самсара), до просветление и нирвана.Будизмът възниква в Индия в условията на преобладаващата тогава традиционна брахманска религия и едновременно с друга традиционна религия – джайнизма. Радикалното различие на будизма от брахманизма е възгледът за равенство на всички пред религиозната цел, независимо от принадлежността към една или друга каста. В него благородността (арийството) остава идеал, но се тълкува в смисъл различен от този в индуизма и не се обвързва с национална традиция. Целта на будиста е да достигне просветление и нирвана, а с развитието на будизма определяща става мисията достигналият висше равнище на просветленост да води другите към просветление и нирвана. В този аспект се открояват различия между двете основни направления на будизма.

* Махаяна будизъм -самият смисъл на религията се определя от това човек да се откаже от окончателна нирвана, за да оказва помощ на другите; централна фигура в махаяна и идеал за вярващите става бодхисатва – този, който помага на другите за тяхното просветление. махаяна се утвърждава в северните райони на Индия. Широко разпространение махаяна има в Китай, Япония и в Тибет, където се развива под формата на различни школи.

** Хинаяна будизъм - оформило се на основата на следване на принципите на ранния будизъм, смисълът на религиозния живот се съсредоточава в това човек да достигне просветление и нирвана за себе си, да стане архат. Хинаяна се утвърждава в южните райони на Индия със своята основна школа стхавиравада (тхеравада) и оттук прониква благодарение на първите мисионери в Шри Ланка.

от Пном Пен до Сием Реп

От Пном Пен до Сием Реп, Камбоджа
29 януари, 2012 сл.Хр.,ден 9 от нашето пътуване из ЮИ Азия
За пътя до там сме избрали да пътуваме с автобус, купили сме билети и по наш си навик сме на „автогарата” поне 30-40 мин по-рано (водя епична борба да намаля това време с 10-20 мин). Още щом влизаме и си показваме билетите, усмихната камбоджанка, облечена в бяла ризка, ни чекираха (в буквалния смисъл) и с усмивка подвиква да ни поемат багажа директно от тук-тука. Който е пътувал скоро по нашенските междуградски автобуси, ще разбере разликата. Всъщност автогарата е двора на Меконг експрес, една от безбройните фирми, натъпкан с автобуси от калибъра на Биомет. Дори под опънат брезент си имат и заведение за хранене. Кухнята за готвене е един шкаф с котлони, върху който са наредени всякакви странно изглеждащи неща, огромен казан със супа, голяма купа с фиде. Все още не сме се престрашили да ядем по такива места, затова след няколкоминутни обяснения си поръчвам обикновено черно кафе. Сервират ми го в чаша с големината на кофичка от кисело мляко. Горд че един бледолик е рискувал да седне при него, собственика с огромна усмивка ни сервира и някакви домашно направени курабии като бонус. Жени пак започва да се притеснява че ще изтървем транспорта заради мераците ми да пробвам всичко.
В автобуса се забелязват и туристи, решили като нас да рискуват с обикновените автобуси. 5 минути след потеглянето същата дама, явно играеща ролята на стюардеса, започва дъъълга тирада с обяснение що за фирма сме си избрали, що за град е столицата им и закъде пътува автобуса. На три езика – камбоджански, английски и виетнамски. Докато тя бърбори ни раздават мокри кърпички , бутилка вода и сандвич в картонена опаковка. От лекция, изнесена на странен английски, успяваме да хванем само „ Сием Реп” което ни действа отпускащо, че все пак не сме объркали посоките в бързината да се изнесем от този град. Следва баавно и мъчително напускане на града по все още празните улици.Часът е едва 7.30.

Пътя не е лош, като се има предвид че есента отново са имали проливни мусони и страхотни наводнения. Но не може да се движим с кой знае каква скорост поради многото претъпкани пикапи и безброините моторчета, затрупани със всякаква стока, на които въобще не им пука че може и да ги отнесат. Примиряваме се някакси че ще е едно дълго, дълго пътуване. Чакат ни 320 км и поне 5 часа път.
.

Постепенно край пътя започват да се появяват къщички. С огромни ровове пред тях, сигурно да събират вода през дъждовния сезон. Дървени двуетажни къщи, със дървени или сламени покриви. Вдигнати на колове.Голяма част са дори и без прозорци и врати. Първия етаж не е застроен и явно се ползва за склад или като дневна- тук-там се виждат местни , седнали на сянка в сумрака около масата или просто излегнали се в опънатите хамаци.Покрай пътя са подредени електрическите стълбове, но към много малко къщи има жици. Повечето живеят без ток, без вода, без врати и прозорци дори. Е това е бедност! Истинска. Сещам се за нашите си тревоги и мрънкания, че сме много , ама много бедни. Нищо че всеки има мобилен телефон, цветен телевизор, кабелна, пералня... Извинявам се за отклонението. Това е друга тема.

Пред повечето е ужасна мръсотия, всеки си е хвърлял боклука направо през „прозорците” на втория етаж. Такова нещо може да се види у нас по улиците, не у дома.Е, пред някоя си е чисто и изметено. Но пред повечето е мръсно. Да им се чудиш на мързела. Или на отчаянието и непукизма, Все повече и повече започва да се набива мизерията и бедността на камбоджанците. Като се сещам предния ден какво беше в Пном Пен, няма как да очакваме нещо коренно различно по селата.
След 2часа и половина правим половинчасова почивка в място наречено Кампун Том. Градче, център на провинция Kampong Tom. Спрели сме в центъра, пред местния market. Само че докато слизаме , стюардесата ни стряска , просъсквайки „ Не яжте тук!”. Озадачени, тръгваме след нея за да видим Тя къде ще яде. Никъде. Момичето си купува цигари от една от многото сергии. А сега, де. Бях решил да рискувам и да пробвам крайпътната кухня. Всякакви плодове, храни по сергиите. Кръчмички с маси и покривки дори. Само че ние гледаме отстрани това „ опасно” място (не че на някой друг му пука). Докато не виждаме това което всеки се е питал дали наистина има такива неща и дали наистина се яде!

Огромни тави с пържени бубулечки –хлебарки , скакалци, скорпиони. Гарнирани със ситно нарязани люти чушлета и поправки! Зяпаме като омагьосани. Верно,бе, има и такива неща. А щом се продават, значи някой ги купува. А щом се купуват, значи наистина се ядат.

След няколко минутно пулене, заобиколени от останалите също невярващи на очите си чужденци, не устоявам на изкушението и на продължителните подканяния на продавачката с вълнени ръкавици без пръсти.След кратко колебание решавам да опитам да опитам от „ ееей тия, мадам” А, то било скакалци!

На вкус е като пържена скарида. Нищо особено. Не така си мислят останалите бледолики, които невярващи на очите си че някой с техния цвят на кожата е нарушил етикета и е дръзнал да си хапне пържени пълзящи твари, изчаквайки ме да приключа с дегустацията, любопитстват –„ Мистър, Вие откъде сте?” „От Румъния !!!” отсичам доволен, че съм забил още един пирон в ковчега на северните ни съседи, дето ни пречат да влезем в така мечтания Шенген. Не че до тук някой знаеше какво е и къде е България (Бун-га-риаа). Трябваше да им кажа че съм руснак. За тях братушките и без това са странни. Така ,де, няма да излагаме родината,я! "Храната на бедите, много протеини" -опитвам се да обясня аз на онемелите бледоликите моите мераци. Все пак това е едно от нещата в списъка 'задължително". Възмутени, обръщат ми гръб и продължават с гледането по сергиите. Е, после в автобуса ни гледат със скрито любопитство що за странни птици са тия и дали на мъжкия няма да му стане нещо...
Следващата част от пътуването преминава в дрямка или снимки на крайпътната камбоджанска действителност, която не само не се променя, а и се влошава от към хигиенно-битовите условия на живот. Айде,бе, няма стигане тоя Сием Реп! В края на всяко едно продължително пътуване, уморени и раздразнение от неразумното губене на полезно време, ни налягат съмненията дали сме избрали правилния начин за придвижване „–Скръндза, за някой и друг долар се друсаме като бедни кхмери” или започват въпросите помежду ни „–Ти що не даде по-добро предложение”. Успокояват ни безумно скъпите цени на полетите - все пак трябва да се съберем в определения бюджет. Така,де,с Адвенчърплюс всеки може.
Разбираме, че наближаваме когато къщите вече имат врати и прозорци, дворовете са по-чисти и по-подредени. Дори и Лендкруйзъри се виждат пред някоя сламена колиба. А, и тук-туци с бели в тях се пречкат на автобуса. Автогарата си е типична соц автогара, само че извън града. Умно. Така щем-нещем наемаме някакво превозно средство и оставяме по още някой долар. Примирявам се че ще трябва да гледам доволната усмивка на някой бакшиш, след като сме се убедили от картата че избрания гестхаус наистина, ама наистина, е дооста далеко. Следва изненада! От прозореца на автобуса виждаме мьничък черничък камбоджанец, с бял лист пред гърдите си на който с големи букви пише “Mr.RUSEV”. Любезния тук-тукаджия от Пном Пен е пратил някой негов роднина, доволен от 1$ бакшиш който получи. Гордо слизаме от автобуса и демонстративно, напук на възмутените бледолики дето все още не искат да комуникират с нас, показваме на хлапето кой е нашия багажа.

Гестхауза се оказва страхотно малко хотелче! След като поне два пъти сме се уверили че точно това е “Mom’s guesthouse” (да не се бърка с mummy’s guesthouse), събуваме сандалите пред входа и пристъпваме по хладния излъскан мрамор. Ееее, тия ще ме довършат! След всичката мизерия и бедност по пътя, кръчмата-хотел от снощи, Руския пазар в Пном Пен, това тук си е направо Шератон. Че и басейн си има в задния двор! И само за 20$ на вечер за огромна стая, с бели чаршефи, климатик,закуска и задължителните тоалетни принадлежности. Заслужаваше си няколкоседмичното двоумене кой от многобройните къщи за гости да изберем.
Докатo оправяме регистрирането на рецепцията (истинска рецепция с умихнат до разчекване камбоджанец, не барплот с пиян брадясъл австралиец), младо семейство бели, и руси, с малко детенце, ни гледат любопитно.” Мацката ме хареса” шегувам се със Жени и я оглеждам бесрамно. Докато не проговаря и тя. А, братушки.
-Що дирите тук пък Вие? И то с това малко дете? Ааа, само на една годинка ли е? Какво, от четири месеца обикаляте и се радвате на азиатската култура?
Чудя се на обясненията на руснака, убеждавайки се защо всички ги мислят за друго разклонение на Хомосапиенс, докато съпругата му любезно плаща със златна виза! Коля любезно ни информира за техния маршрут, който в общи линии се състои в „тук една седмица, там една седмица”. В сравнение с тяхната скорост на гледане и придвижване, ние сме като болид от формула1.
- Довечера, след посещението на Апсара шоу с танци и много ядене, смятаме да отидем на Пъбстрийт за да пием Ankorbeer.
- Каквооо, какъв пъбстрийт в тая джунгла,бе, товарищ?
- О,там са всички хубави заведения, дорогой! – невъзмутимо ме осведомява братушката, което съвсем ме озадачава.
И се оказва много прав! Дори повече. В централната част, където са съсредоточени почти всички заведения е съвсем друг свят. Много светлина, много западна музика, много храна и ... много момичета. Света на нощния живот! Едно място, което средностатическия камбоджанец не само не е виждал, но и не е предполагал че съществува. Въобще не се връзва с общата картина на Камбоджа - все едно сме си в наш курорт. Всяко заведение се опитва да заглуши съседното, мислейки си че ще привлече повече бели като издъни тонколоните. Червената светлина дори започва да дразни очите на ококорените новопристигнали.Всякакви изкушения и атракции в неистов напън да те освободят от някой и друг долар. Задръстено е от туристи, много туристи. Чудим се къде сме попаднали. Подсъзнателно се сещам за библейските истории за Содом и Гомор.Бяхме тръгнали за джунглата, повечето приятели се притесняваха да не изкочи някой кхмер с червена лента на челото и с калашник през рамо и да ни отвлече, послените 36 часа горе-долу оправдаваха опасенията докато накрая вместо в град, скрит в джунглата, не попаднахме на камбоджанския Слънчев бряг !!!

Всички снимки са тук :
https://picasaweb.google.com/100263870214579547005/PhnomPenhSiemReap3112012
https://picasaweb.google.com/100263870214579547005/PhnomPenhSiemReap3112012
..... му , така и не се научих как се качва линк!

Phnom Penh, Cambodia

Пном Пен ( Пном Пънь , с мяхкий знак накрая ) Камбоджа
28 януари 2012година след Христа. Ден 8 от нашето пътуване из югоизточна Азия
На аеропорта сме само трима бледолики- ние двамата и едно втренчено в нас хлапе. Докато се чудим под парещото слънце да рискуваме ли със счупената маршрутка , то се приближава и с френски акцент пита дали знаем в кой район са гестхаусите. Ееее, сега ще се обиждаме ли. След толкова ровене в нет-a, естествено че знаем – Сусоуат кей ( не че той знае къде е и какво е ). - Давай да поделим тук-тук-а и да се мятаме. Хлапето е едва на 22, но от 4 години работи къде ли не като готвач и сега , след Австралия, Нова Зеландия, Бали и т.н. решило да се види с приятелите, и то точно тук, в Камбоджа. Бакшиша маневрира сред мотопедчета и лендкруйзъри и от време на време спира да си размени някоя дума със случайно стоящи, съсредоточени в предстоящото пресичане на оживения булевард, местни. Накрая не изтрайваме и вадим картата, за да го ориентираме къде отиваме и къде се намираме, на което френчето се опулва.
– Мистър, Вие за първи път ли?
– Че кой е луд да повтори.
След Сингапур това тук си е направо културен шок. А сме само от 15 минути в Камбоджа. Хостела се оказва ресторантче с няколко стаи над него. На бара , пред огромна, разбирай наистина огромна, халба бира е заседнал вече порядъчно пийнал, приличащ на някой от братята от ЗиЗиТоп, австралиец, който на техния странен и неразбираем английски ни приветства с добре дошли. Пиер ( май така беше името на франсето ) е убеден че приятелката му категорично ще откаже да спи на такова място и след уговорка за късна бира, тръгва да търси по-цивилизовано място за преспиване. На нас не ни пука. Стаичката е чиста, вратата се заключва, има гореща вода – какво му трябва повече на човек. Е , няма прозорци, ама в тая гюрлутия, и в тая горещина, по добре е че няма. Пък и ние сме само за малко, за една вечер. На път за великия и световно известен Анкор. Добре че Аджелина решила да се снима точно там, иначе …. щяха да видят толкова туристи само по телевизора.
Правило първо - влезеш ли някъде, първо как ще излизаш т.е. първо търсим с какво и от къде ще се измъкваме от този град. Решаваме да е с обществения им транспорт и по- точно Mekong express. Намираме офиса, който въобще не е на указаното в пътеводители и форуми място. Вътре климатиците дънят на режим "замръзване". Приятно облечни момичета най-учтиво ни проверяват паспортите и записват имената (сетете се как се обяснява на азиатец как се пише Евгения) Обясняват ни най-учтиво и подробно кога и как ще пътуваме и ни връчват билетите. Хм. Очаквахме едва ли не да си седят все още по палмите, а за сега печелят по точки. И пред Адрес-Груп, и пред Биомет.
След освежаваща проба на душа, решаваме да разгледаме града. По крайречната улица, същата Сусоуат кей, тръгваме надолу. Улицата всъщност е и туристическата зона. Бар до бар. Пълно е с бледолики, а това в първите часове на непознато и затънтено място винаги действа успокояващо. Отблъсквайки постоянните атаки на бакшишите след около половин час стигаме и историческия център. Президентския дворец, кралския дворец, Ват едикойси, голям централен площад, по който щъкат хлапета, които искат да ти продадат я картичка, я книжка.. Не е чак толкова лошо, колкото го представят разглезените бледолики из форумите на трипъдвайзъра…Все пак и тук е минал комунизЪма. Сега са конституционна „монархия”.Семо дето монарха си е градинар по душа, изпълняващ в името на родината ролята на баща на всички кампучиици, заложник на управляващата партия в собствения си дворец.

Но до първата пресечка! От там града тотално се променя. Дет’ се вика – Добре дошли в истинския Пном Пен!
Решаваме че трябва да отидем до руския пазар. Кой руснак пък ще реши точно тук да се засели, камо ли пазар да прави. Нооо…така пише из форумите- да не пропуснете руския пазар- Phsar Orusey. За капак решаваме и да не пускаме никава аванта на тия кръвопийци, водачите на най- разпространеното в югоизточна Азия обществено превозно средство - тук-тук. Което се оказва нож с две остриета – от една страна дъъълго вървене под жаркото слънце из мръсните и намирисващи улици, съсредоточено и напрегнато пресичане, провирайки се между хвърчащите моторчета. От друга страна, и да бяхме искали , нямаше да намерим по-добър начин да видим истинското лице на столицата на Камбоджа.

Къде ще видиш фризьорски салон на тротоар, с покрив от брезент. Че и клиенти си има.( Забележете вдъното на снимката,вляво , един от нас дори се двоуми дали да не си направи прическа А-ла кхмер.Пък и цената ще е колкото една бира. А! След една пресечка и барче, очакващо своите клиенти.

Като го гледам, няма да ги дочака. От местните, разбира се, чак до там все още не бяхме пощуряли...

Във вътрешността хората са по-усмихнати, по-малко досадни. Дори някои ни гледат странно – тия пък какви ги дирят точно тук, където няма нищо за гледане, освен нашата си мизерна действителност.
Бродейки из улиците, се сещам за съдбата и на тая, опитала се да строи развито соцобщество, страна. След виетнамската война, дошлите на власт Червени кхмери, помагали на виетнамците в нея, решават да строят общество на тружениците, разправяйки се преди това с всички интелигентни и образовани. Резултатът всички го знаем – една обезглавена и зомбирана нация,затънала в собствената си мизерия. Повече от 3 000 000 (три милиона ) народ изтрепан като некачествен материал за експеримента „аграрна Кампучия”. Не правите ли асоциация с едни други братски партии... Но това тук граничи направо с канибализъм. Учуден съм че зад любезността и приятелската усмивка на азиатците се крие такава жестокост към себеподобните.
Най-после стигаме прословутия руски пазар. Руски, ама друг пък. По страховита дупка досега не сме виждали! В началото се опитваме да съберем смелост. Е-е-е , до тук дойдохме, как тъй няма да влизаме!... Клаксоните на всичко което се движи ни връщат в действителността. Второто ни Аз заговаря. – Алоо, Вие в ред ли сте,бе! Ми то дори дръпнатите го заобикалят. Решаваме да се задоволим само с постижението, че сме бродили поне час из този шумен, мръсен, на места стряскащ, град.

Продължаваме с безцелното си лутане из претъпканите улици. Чудим се на огромните Тойоти –Ландкруизър, плуващи бааавно в огромното море от 50 кубикови моторчета. Само дето неразбирам за какъв са им тия огромни машини в тая прашасала и бедна страна. Сигурно да си наобикалят наводнените оризови полета . Явно и тук си имат комплексирани новобогаташи.Улиците се задръстват от народ и движението става невъзможно. Заболяват ни вратовете от постоянното озъртане да не предизвикаме някое ПТП, че за повечето ние сме атракцията и се отплесват за да ни зяпат. С много мъка решаваме да вземем все пак някой тук-тук, че разходката се е превърнала в „придвижване с препятствия”. Удобно. Някой друг да мисли къде и как да се промуши. Пък и так се чувстваме по-европейци.
Завръщаме се в туристическия район. И по-точно на прословутата Sisowath Quay. Само че тук вече е станало още по-задръстено. Насядалите по кръчмите бели са привлекли всичкото камбоджанец. Всеки втори е тук-тукаджия и ти предлага евтина обиколка на града, независимо че вече е пълен мрак. Пред всяко заведение те дърпат да седнеш и да хапнеш от тяхната евтина камбоджанска. Всяко хлапе ти предлага книжка... Абсолютна лудница!!! Уморени, сядаме на най-бекпекърската кръчма на по една Ankorbeer, отдъхвайки си от 4-5 часовото бродене из града.

Постепенно ни залива едно приятно чувство на удовлетвореност – добре, че сме само за една вечер тук! Идея си нямаме какви щяхме да ги вършим, ако бяхме сглупили да разгледаме „ спокойно и задълбочено” Пном Пен. Столицата на бившата братска Камбоджа! Оххх, давай да пием бирата и да лягаме. И на сутринта да си хващаме автобуса и да се махаме по най-бързия начин от тоя град. Нагледахме се на столицата им . Да видим какво има в Сием Реп, и по-точно в прословутия, световно известен Анкор- едно от чудесата на света.