Иран - на гости на аятоласите-част1

( Понякога взимам такива решения че дори бръмбарите в главата ми стават и ръкопляскат!!! )
Когато споделяхме еретичната идея за кратка разходка из Иран, реакцията беше една и съща -"Ираан? Защо точно там? Вие луди ли сте? Телевизия не гледате ли?"
Това още повече напомпваше нашия инат да си отговорим на основния въпрос –
Какво има там?
......20.30ч на 11.10, лето 2013 след Христа. Първото препятствие е преминато - след кратка словесна битка, подкрепена с писменo доказателствo, връчено тържествено и демонстративно - разпечатка от сайта на Иранското министерство на въшните работи, успяваме да убедим чекинга на "Ататюрк"че България Е в списъка държави чиито граждани могат да получат иранска виза при пристигане на летището в Техеран и трябва да ни качат на борда на "Atlasjet". Да, знаем че с иранците нищо не се знае, че положението е според настроението, но... така сме решили.
(VOA -visa on arrival, виза при пристигане, да не се бърка с Voice Of Amerika както прави чичко Гугъл)
03:30ч. на 12.10 лето 2013-то или 04:10 ч. на 20. 07. 1392г. според Иранския календар. Самолета малко нервно каца на международното летище в Тахран, кръстено на Саади Рухола Махди Хомейни, Великия гръмотвержец, или както цял свят го знае- аятолах Хомейни. Жените, които до този момент са по къси ръкави ,тесни панталони, въобще европейски изглеждащи на вид и държание, обличат шлифери и покриват главите със забрадки/hejab/. Разбрала сигнала, Жени също се дегизира.
....Второто препятствие, най- важното, е преминато дори без битка. След всички приготовления, снимки, разпечатки на резервации, билети, разпоредби, преведено брачно свидетелство /а снимката от сватбата?/ иранските митничари се сдават без бой - даваме си паспортите, изчакваме да ги върнат от някаква странична стаичка, плащаме по 50евра, лепят ни големи стикери в паспортите и тържествено и шумно ги подпечатват - Хошш алуади бе Ирран! Добре дошли в Иран.... Ле-ле, умираме си от кеф!!! Колко разговора с посолствата , колко въпроси по форумите, колко мейла, колко притеснения, а то - има-няма 15минути....

FU на всички агенции дето ни убеждаваха че трябва да си платим за покана или някакъв измислен код, иначе Иран- "само по телевизията"!!!

Поздравяваме се по американски с "дай пет" пред завистливите погледи на стадо нагли и надменни чехи и слизаме надолу да си търсим багажа. За да не мине всичко гладко, нашия го няма почти час.
Момичето на информацията се облещва на въпроса ни откъде да хванем автобус за другото летище, което решава дилемата за начина на придвижване. С такси! Опитваме се да сменим малко пари, но момчето от банковия офис виновно се извинява че курса е крайно неизгоден и любезно ни обяснява къде точно на горния етаж е сгушено обменното бюро. Там сънено момиче набързо ни брои половин бала разноцветни банкноти и ни отпраща с жест "аре,бегай". Банкнотите са поомачкани, с много нули и, както по-късно констатираме след няколкократно броене и смятане на калкулатора, много повече за 20-те $ които сме й дали. Така е, който спи на работното място.... Попрестарелият бакшиш, въодушевен от почти празната магистрала, изведнъж се преобразява на пилот от формула1 и изпреварва всичко движещо се откъдето му падне. Движим се поне със 140, въпреки че стрелката се клати като матрьошка между 80 и 100. Еуфорията е заменена с лееееко безпокойство - питам се дали линейката ще дойде със същата скорост.... На разплащане забележката ми че е Шумахер на Иран е приета с лек поклон като комплимент. Сладур.
Старото летище Mehrabad airport, вътрешен полет до Шираз. Всички жени са чаршафосани в черно. Някои толкова са се престарали със забрадките че рискуват самозадушаване. Разбира се нямат нищо общо с ония, от другия полет, които живота в белите държави е променил и като маниер, и като държание, и като манталитет сигурно. Така е - с какъвто се събереш, такъв ставаш!.... Паркираме се пред "пристигащи", там винаги е свободно.
Едно от най-трудните неща е да си букнеш нещо дребно – полет, автобусен билет, дори и нощувка. Всяка една иранска туристическа агенция щом разбере че няма да им купиш пакет с няколкодневна екскурзия моментално забравя за теб. А поради икономическото ембарго всякакви транзакции и преводи са абсолютно невъзможни. Два дни преди да тръгнем за насам все пак успяваме – чрез някакъв тарикат който незнайно как, след множество мейли до почти всички агенции циркулиращи из интернет пространството, е успял да се сдобие с нашия адрес и директно отправя оферта за полет Тахран-Шираз в евро. Вместо цена около 45-50$ си иска 64евра и ни дава сметка за плащане през УестърнЮниън в Тайланд. Тайланд??? Понеже не ни се рискува, а и навсякъде пише че празни места няма ( а бе много пътуват тия иранци,бе), плащаме и пращаме копие. Отговора е светкавичен, по малко от 15минути и то платени в брой!!!
09:30 След няколко часова дрямка по алуминиевите пейки , проверка на багаж няколко пъти, чекиране, пак проверка на багаж, следва арабска ситуация -объркване и разбъркване между пътниците на три полета, кой гейт е правилния - този който е на таблото, този който някакво фарси със радиостанция сочи или който ошашавените пътници си подхвърлят шепнешком. Дилемата е решена по някакъв начин, на нас, белите, местните ни помагат коя е правилната опашка и след малко сме пред Fokker 100 на IranAir със стълбичка като изплезено езиче. Спомням си за статия в която заради ембаргото иранците нямали пари дори за резервни части, както и за едно филмче от YouTube с горящ самолет на Ширазкото летище от 2008-ма и със свито сърце си сядам на мястото. Я, отдавна не сме летели на такива широки седалки, без майтап! А, че и храна ни раздават! Ситуации като при тяхната революция, с летища под обсада и муджахидини с калашници засега няма. Всичко е културно,кротко и спокойно.
От въздуха Иран е като лунен пейзаж. Почти 2 часа пресечена местност, голи склонове и върхове, големи и празни корита, оскъдна растителност в котловините ,самотни магистрали прорязващи сивотата. Става ми мъчно за хората принудени да се борят и живеят с тази природа почти 5/пет/ хиляди години. И се сещам за България - за най-красивото късче от земята, което Господ го е дал на хората и което се е паднало на нас. Ние сме невероятни късметлии. Дали обаче го осъзнаваме? Явно не, все още. Иначе нямаше да се държим така със Безценното.
( следва продължение )