Мястото, където е кръстен Христос, се намира в граничната зона с Израел затова е ограничено свободното блуждаене на любопитни. До там се стига организирано , в каросерията на камионче , като на сафари. На истинското място където е бил кръстен Христос ( така обясни екскурзовода ) всъщност вече няма вода. Израелците построили язовир по-нагоре и реката почти пресъхнала. Затова сега се ходи малко по нататък до едва течащата река и се „кръщаваш” на друго, официално прието място. Кръщаваме се и ние, нали затова сме дошли. Малко снимки за да увековечим събитието. Отсреща израелците пеят някаква молитва. Имат си и свещеник дори. И от двете страни на реката се разхождат въоръжени воиници и се респектират един друг с пръст на спусъка на автоматите си.Сякаш някой ще тръгне точно през това тресавище да напада другия. Или по скоро респектират ококорения турист. Поне се опитват. А като свършат с респектирането , се оттеглят под навес, на сянка при другите от наряда и джипа с картечница на покрива. Иначе ако се гледа темпа на строене на църкви, тук ще стане доста оживено и населено. Но мястото е наистина уникално. Усещаш нещо специално докато вървиш по пътечките между върбите. Заслужава си да бъде видяно. И усетено.
Тръгваме на юг покрай Мъртво море. Решили сме да си топнем .... и в това море. Вече им изгубих бройката. Спираме до кола с веещо се латвийско знаме на покрива (от тук нататък винаги ще си нося българско знаме в раницата) и на руски се разбираме че няма да даваме излишни пари за „градския им плаж” , затова се оглеждаме за удобно място за къпане. Пътят постепенно се изкачва нагоре и възможностите намаляват, затова спираме и се спускаме по урвата 100метра надолу. Камъните са покрити с по един пръст сол и изглеждат като обледенени. Наистина е солено , ужасно солено! И наистина не можеш да потънеш! Дори и с моите килограми! Само да не се обърнеш по корем , че тогава... Когато Жени влиза да се топне по бански, местните идват да се изкъпят по-близо до нас. Или поне да погледат морето от нашето „плажче”. Когато решава да излезе, направо се опулват. На един му щръква мустака чак, въпреки че „чаршафа” до него го дърпа да си ходят. Забавляваме се като малки деца , докато не ни става нетърпимо солено. Излизаш обаче доста мазен. Странно.
След около 2 часа сме в крепостта Керак. Интересно и впечатляващо място със страхотен изглед във всички посоки. Крепостта е на 7 (седем) етажа и е последния бастион на кръстоносците по тези места , превзета след много опити и дълга обсада от прословутия Салах ад Дин – Саладин , както си го знаем ние. Почти се изгубихме на долните етажи и след няколкоминутно лутане излизаме през входа. Чак сега забелязвам че целия съм побелял от морската сол, дрехите са станали твърди като картон. Жени предвидливо се преоблече още край Мъртво море, без да й пука за любопитните погледи на местните.
Чудим се кой път да хванем за Петра , защото на картата това кръстовище липсва . До нас спира микробус и чука по прозореца: „За Петра?” „Да , Петра” отговарям. „След мен!” ни приканва щофьорът-арабин без дори и да сме го питали или молили. Услужливи хора. В един пътепис май беше споменато , че оттук до Петра няма бензиностанции и след настойчивите „препоръки” на Жени спирам на някаква неугледна ,мръсна и с две колонки такава. На езика на глухонемите се разбираме какво и колко иска „мистър” и аз влизам в тяхната баня-тоалетна да се поизмия, че от солта вече не се търпи, а и краката ми са целите в засъхнала кал от катеренето по урвата край Мъртво море. На следващото кръстовище отново започва чуденето, докато отново до нас не спира още по излъскан микробус и ни кани да го следваме. Хм, дали и на чужденците в БГ им се случват такива работи ... Преди всяко кръстовище първо ни дава сигнал с аварийните , а после забавя за да се увери че сме след него. На няколко места спира за да покаже и разкаже по нещо на своите туристи , като изчаква и ние да слезем. Почти се е стъмнило и започва якото каране , защото все пак има доста път. Иначе „царския” път си е много живописен и на светло гледките и усещанията щяха да са по-други. Добре че заредихме ! До Петра наистина няма никаква бензиностанция. То и табели за Петра няма. Добре че го срещнахме! Или , по-точно, добре че ни взе с него , че няколко обърквания не ни мърдаха. Точно на входа на Петра , вдясно , в първата каменна постройка със сувенири отпред, е камъкът, който Мойсей е разцепил с тоягата си и от него потекла вoда. И още тече. За това място не бяхме чели, добре че колегата спря да го покаже на своите клиенти . Спираме пред техния хотел , обяснява ни къде е нашия и след хиляди благодарности ни пожелава приятно прекарване в Джордан.
Решаваме да се поразходим из техния Даунтаун , което е всъщност горната част. Петра си е абсолютно комерсиален туристически град с доста съвременен вид, с цени като за световно. То направо си е като на световно. Имам чувството че целия свят се е изсипал тук – бъкано е с чуждоземци. По улиците едвам се разминават огромни излъскани пикапи с гелосани шофьори, от които дъни яко арабско диско. Обаче колкото и туристи да им е докарал краля им, колкото и да им е повишил стандарта, тези ще си останат все същите – абсолютни мизерници. Мръсно , ама много мръсно – и по улиците, и по кръчмите, и по магазините. Явно им идва отвътре да са си такива , въпреки удобствата на цивилизацията . А бе ... кръвта вода не става. А казват че йорданците са потомци на последователите на Христос. Всичко важно около зараждането на християнството се е случило по тия земи , отсам река Йордан. Оттатък реката само са Го гонили и накрая са Го разпънали. Дори при посещението си за обявяване на Небо за свещено място, папа Йоан Павел втори е отправил пожелание „ Бог да закриля и пази краля на Йордания” което е голяма чест и нещо много специално за арабски монарх.
Седмото чудо на света е може би и най-скъпото от всички – 70$ на калпак.На фона на сметките които плащаме до тук , това изглежда като грабеж. Като гледам колко народ са дошли да го видят... евалла. Но е интересно. Самите скали са пъстри и многопластови.
Това всъщност са гробници , а не замъци или подобно. И са оцелели толкова години и след всички земетресения, защото скалите са меки и набатейците са се светнали да ги издълбаят в тях. Един от най-величествените моменти въобще от цялото пътуване е последните 50 метра преди Съкровищницата, когато започва да се появява в процепа на скалата! Спираш и ... гледаш! Красиво! Невероятно! Нямам думи с които да опиша какво изпитвам. Дори само заради този момент си е заслужавало пътя до тук. Сядаме на по чай да се насладим на гледката. И на раздумка с полицая. „ Откъде сте” „България” „ Ааа.... а къде беше това?”. По умното му изражение разбирам , че няма смисъл да му обяснявам и приключвам с „ Далеко от тук”. Няма да сме ние , ако не опитаме да влезем или да се качим навсякъде, всякаш има някаква разлика между разните му гробници Пътя нагоре си е дълъг и явно е сериозно изпитание , защото ти предлагат срещу малка сума да те закарат до върха на гърба на магаренце. „Какво магаре, бе, не ме ли виждаш колко съм ... едър?”, „ О, мистър, има и голям магаре” Отказвам категорично, защото съм обещал на един приятел, с когото играем футбол всяка неделя , че ще стигна до горе пеш и за доказателство , ще се снимам пред Манастира. Доста се озорихме, но си заслужаваше дори само заради идеята. Горе пием кафе в набатейско жилище ( разбирай ръчно издялана пещера ) , с много удобни за полягане пейки, със страхотен изглед към последната гробница , наречена Манастира и с цена на кафето,колкото на площад „Сан Марко” във Венеция. Надолу вече е по-леко и се вглеждаме във физиономиите на качващите се, за да се изкефим че сме в обратна посока. Докато не виждам в далечината колко още мноооого път ни чака. Хм,друг път трябва да внимавам какво обещавам, защото наистина си е много вървенето. Последната почивка я правим пред Съкровищницата. Красиво! Дори не ни се тръгва въпреки умората. Изведнъж започва да духа много силен вятър и чак сега разбираме защо арабите са с такива дълги дрехи. За да се пазят от пясъка. Защото аз имам вече и в бельото си. След 7 часа и половина ходене , уморени и прашасали , най-после напускаме прословутата Петра – седмото чудо на света.
До Акаба и назад - част3 - Йордания -Мадаба
Рано сутринта стигаме автогарата за южните дестинации – Somarie karaj.Тук избора е по-голям – има и „shared taxi”. Твърдо сме решили да пробваме що е то „поделено такси” се съгласяваме с първия на реда.Цената му е 700 сирийски динара (около 15$).Такситата са бели, със широка зелена ивица по цялата дължина.Шофьорите им са спретнати и разбиращи английски.Само че още е твърде рано сутринта и няма много желаещи.След час чакане следващото такси си е намерило клиенти - двама араби ,които любезно ни канят да го споделим с тях. Приемаме поканата на момента и прехвърляме раниците в съседния багажник. „Йордания – идваме !”.
След час пътуване арабинът от дясно започва да си мие лицето с вода. На тоя му прилоша – си мисля. После забелязвам че се е събул и след хигиенизирането , вади броеница и започва да си мънка нещо.Зацепвам. „Тоя до мен се моли!” – тихо прошепвам на Жени отдясно. „Тоя отпред вече я свърши” – прошепва тя. Тихо, кротко, без да пречат на никого , само между себе си и Аллах. А ние , в БГ , си мислим че като запее мюезина , всички падат на замята , с високо вдигнати към небето ръце ... На границата шофьорът ни показва къде да си купим изходна виза и всичко става учудващо бързо.
Йорданските митничари са по-добре облечни , по-интелигентно гледащи и мнооого по-мудни.Приказват си със нашия водач ,без да стават от пластмасовите столове и после отегчено един става да имитира задълженията за които му плащат. Правя асоцияция с други техни колеги , но това е друга тема.
Йорданската митница е чиста , подредена, с табели на английски.Гишетата са разделени на: араби , чужденци и ... сирийци. За „белите” хора всичко става тихо , любезно и с усмивка. За сирийците – с „въпроси и отговори” на висок глас , ръкомахания... Явно нещо не се долюбват комшиите. А , и най-учудващото – арабин не може да влезе в Йордания без да му сканират ретината ! Само арабите , нас ни посрещат с „wellcome”. Направо паднах ! Уредите са като тия за нощно виждане , със светещи сини и червени светлинки. Поставени на удобно стойки за всеки пол и възраст. За забулените си има дори и специална стая. Добре дошли в Джордан!
След границата пускаме SMS на рент-а- кара кога и къде ще сме в Аман.Още от БГ се бяхме уговорили по мейла с фирма за коли под наем , че ще ни чакат и ще ни изведат извън града за да не се „бавим”. Дрън-дрън. Просто ме е страх дали ще се оправя с посоките, правилника и ... с техния им начин на каране. Спътниците в таксито се опулват като разбират че сме си поръчали кола под наем – А бе , вие закъде сте ? Съвсем сами ? Ама наистина за първи път ли идвате ? Повече никой не казва нищо.Всеки си остава със собствените си мисли.
Всъщност обществения транспорт в Йордания не е на същото ниво като в Сирия и връзките не са толкова удобни и бързи.За да спестим време и пари , сметките показаха че е по-удобно с кола под наем. А и отначало си искахме това пътуване да бъде с кола.
На „автогара” Абдали ни чака самия шеф на фирмата.Все още е празник и почти нищо и никой не работи.Поздравява ни учтиво и учудено за добре дошли.Излизаме почти извън Аман и пописваме документите за колата - шкода Фабия , комби , бензин , механична скоростна кутия.Човека ни пожелава приятно изкарване със свито сърце.Дори ни дава още няколко телефонни номера – „ за всеки случай”. Имам чувството че за първи път карам автомобил , толкова съм се стегнал.Излизаме извън града и спираме да изпушим по цигара. И за пореден път да се разкрещим от радост и кеф , че сме стигнали до тук , по нашия си начин!!!
Стигаме рано-рано Мадаба, градче на около 25-30 км от югозападно от Аман, и решаваме че има време да посетим планината Небо. От тук Мойсей видял Обетованата земя .Чудим се , след 40 години скитане точно това ли е намерил и какво толкова са му харесали. Голи байри и камънаци. Ако бяха продължили стотина километра на изток , сега щяха да продават нефта , а не да го купуват. Продължаваме надолу към Мъртво море просто защото имаме достатъчно време за скитане , а и да се насладим на лунния пейзаж.Тук там по баирите се виждат бедуини – големи палатки , големи стада овце и пикап вместо камили.
Връщаме се в Мадаба за да намерим Мириам хотел.Само че упътването от сайта им не струва , никой по улиците не само не е чувал , ами и не разбира за какво питаме – Мириам е тяхното име на Дева Мария. Всеки с когото се опитаме да комуникираме по някакъв начин , прави съвсем различна асоциация с името.След час лутане съвсем случайно го намираме – естествено че не е като в сайта.Изглежда като жилищен блок , ограден с високи огради, с басейн в двора.Пълно е с чужденци , което е малко разочароващо, но пък какво толкова – тук сме за малко.А и си има свободен нет.И може да се плаща с електронна карта.Баня , вечеря и... айде да лягаме, че утре ни чакат нови емоции
След час пътуване арабинът от дясно започва да си мие лицето с вода. На тоя му прилоша – си мисля. После забелязвам че се е събул и след хигиенизирането , вади броеница и започва да си мънка нещо.Зацепвам. „Тоя до мен се моли!” – тихо прошепвам на Жени отдясно. „Тоя отпред вече я свърши” – прошепва тя. Тихо, кротко, без да пречат на никого , само между себе си и Аллах. А ние , в БГ , си мислим че като запее мюезина , всички падат на замята , с високо вдигнати към небето ръце ... На границата шофьорът ни показва къде да си купим изходна виза и всичко става учудващо бързо.
Йорданските митничари са по-добре облечни , по-интелигентно гледащи и мнооого по-мудни.Приказват си със нашия водач ,без да стават от пластмасовите столове и после отегчено един става да имитира задълженията за които му плащат. Правя асоцияция с други техни колеги , но това е друга тема.
Йорданската митница е чиста , подредена, с табели на английски.Гишетата са разделени на: араби , чужденци и ... сирийци. За „белите” хора всичко става тихо , любезно и с усмивка. За сирийците – с „въпроси и отговори” на висок глас , ръкомахания... Явно нещо не се долюбват комшиите. А , и най-учудващото – арабин не може да влезе в Йордания без да му сканират ретината ! Само арабите , нас ни посрещат с „wellcome”. Направо паднах ! Уредите са като тия за нощно виждане , със светещи сини и червени светлинки. Поставени на удобно стойки за всеки пол и възраст. За забулените си има дори и специална стая. Добре дошли в Джордан!
След границата пускаме SMS на рент-а- кара кога и къде ще сме в Аман.Още от БГ се бяхме уговорили по мейла с фирма за коли под наем , че ще ни чакат и ще ни изведат извън града за да не се „бавим”. Дрън-дрън. Просто ме е страх дали ще се оправя с посоките, правилника и ... с техния им начин на каране. Спътниците в таксито се опулват като разбират че сме си поръчали кола под наем – А бе , вие закъде сте ? Съвсем сами ? Ама наистина за първи път ли идвате ? Повече никой не казва нищо.Всеки си остава със собствените си мисли.
Всъщност обществения транспорт в Йордания не е на същото ниво като в Сирия и връзките не са толкова удобни и бързи.За да спестим време и пари , сметките показаха че е по-удобно с кола под наем. А и отначало си искахме това пътуване да бъде с кола.
На „автогара” Абдали ни чака самия шеф на фирмата.Все още е празник и почти нищо и никой не работи.Поздравява ни учтиво и учудено за добре дошли.Излизаме почти извън Аман и пописваме документите за колата - шкода Фабия , комби , бензин , механична скоростна кутия.Човека ни пожелава приятно изкарване със свито сърце.Дори ни дава още няколко телефонни номера – „ за всеки случай”. Имам чувството че за първи път карам автомобил , толкова съм се стегнал.Излизаме извън града и спираме да изпушим по цигара. И за пореден път да се разкрещим от радост и кеф , че сме стигнали до тук , по нашия си начин!!!
Стигаме рано-рано Мадаба, градче на около 25-30 км от югозападно от Аман, и решаваме че има време да посетим планината Небо. От тук Мойсей видял Обетованата земя .Чудим се , след 40 години скитане точно това ли е намерил и какво толкова са му харесали. Голи байри и камънаци. Ако бяха продължили стотина километра на изток , сега щяха да продават нефта , а не да го купуват. Продължаваме надолу към Мъртво море просто защото имаме достатъчно време за скитане , а и да се насладим на лунния пейзаж.Тук там по баирите се виждат бедуини – големи палатки , големи стада овце и пикап вместо камили.
Връщаме се в Мадаба за да намерим Мириам хотел.Само че упътването от сайта им не струва , никой по улиците не само не е чувал , ами и не разбира за какво питаме – Мириам е тяхното име на Дева Мария. Всеки с когото се опитаме да комуникираме по някакъв начин , прави съвсем различна асоциация с името.След час лутане съвсем случайно го намираме – естествено че не е като в сайта.Изглежда като жилищен блок , ограден с високи огради, с басейн в двора.Пълно е с чужденци , което е малко разочароващо, но пък какво толкова – тук сме за малко.А и си има свободен нет.И може да се плаща с електронна карта.Баня , вечеря и... айде да лягаме, че утре ни чакат нови емоции
До Акаба и назад – част2 - Маалюля , Палмира
Събуждаме се към 6.30 . Оглеждаме се за полагащата ни се закуска , обаче в хотелчето няма жива душа. Момчето от рецепцията си е опънало дюшек и спи непробудно до заключената врата. Няма как – събуждаме го с хиляди извинения за да ни отключи.
Навън улиците са празни.Както по-късно се констатира, не е заради празника, просто арабите обичат да си поспиват.Спираме такси и след няколкоминутни обяснения и консултации със стоящият наблизо полицай за посоката, се качваме, за да ни закара до Maalula karaj срещу 1,50$.Автогарата е най-обикновен паркинг, на който са се наредили в очакване на първите си пътници стари, раздрънкани маршрутки.Никой не говори английски , но самото име е достатъчно за да ни разберат. Сочат ни с пръст на кой край е автобуса, чийто шофьор с пръст ни сочи към задължителната стаичка, в която цивилен полицай ти записва данните от паспорта и ти дава хвърчащо листче, нещо като разрешително, единственно срещу което ти продават билети.В маршрутката освен нас има няколко мъже и забулена жена, а свободното пространство е запълнено от щайги с пипер, карфиол, домати , краставици… След час стигаме Маалюля и след като всички слизат, шофьорът ни качва над селото, пред манастира на Св.Текла.Разглеждаме църквата, запалваме свещички и си правим снимки за спомен с усмихнати и любезни йорданци. После поемаме по пътя по който се е спасила Текла - цепнатина , през която се изкачваме чак на върха .Отгоре изгледът е невероятен! Пред нас, на ръба на скалите, е застинала 7-8 метрова Богородица! Вляво, над манастира на Св.Текла, е разперила ръце голяма статуя на Исус, а срещу нея, на отсрещния хълм, е поставен огромен кръст! Красиво, величествено, уникално място!
Долу ,от джамията в селцето , през половин час се чува празнична молитва.За два дни толкова свикнахме с тях , че вече дори и не ни правят впечатление.Но ни прави впечатление религиозната търпимост по тези места, въпреки че мюсюлманите са 10 пъти повече от православните.
Прибираме се в Дамаск и отдъхваме малко в хотелчето.После решаваме да разгледаме отново „стария Дамаск” , и по-точно християнския квартал.Тук е чисто и подредено , хората са по-спокойни и любезни. Винаги съм си мислил че реда и хигиената по обществените места зависи от религията на хората - колкото по на изток и на юг отиваш , толкова по-мръсни и хаотични стават градовете. Или може би само на мен ми се струва така .... Красиви и интересни магазинчета , великолепни осветени църквички, но ... като повечето православни по света , затворени. Започва да ни доскучава и правейки огромна обиколка из малки и криви улички се връщаме в мюсюлманския квартал. Тук е „купона” – щумно , пъстро и мръсничко. А и много по-многолюдно.
Ама на кой му пука! Защото си е готино.Заприказваме се със младо семейство руснаци които са тръгнали с още непроходилото си момченце да пообиколят като нас тия част на света.Дори са решили да минат и през Египет. Трябваше и ние да сме по-смели и да включим и Египет в маршрута. Но и това си е постижение за нашите предубедени и недоверчиви мозъци
Ден4 – Палмира
Както винаги , ставаме рано и бързо-бързо се изнасяме до автогарата за Дамаск – Harasta karaj. Следва познатата процедура – минаваш през стайчката на полицая , записва ти всички данни от „пашапорт” , дава ти „разрешителното” изписано на хвърчащ лист на „някакъв странен език” и чак тогава си купуваш билета за желаната дестинация. На входа на автогарата има скенер за багажа и метал детектор за пътуващите. Колкото и спокойно и безопасно да изглежда , явно си познават хората и се стараят да си ги държат по-изкъсо.
Палмира – град отпреди Христа, стигнал апогея си по времето на кралица Зенобия , решила и тя да се прави на Клеопатра. Само че римляните си имали вече едно на ум и... го срутили за една нощ. Така поне пише в пътеводителите.
Палмира – 207 км , 3 часа и половина , 4$ на човек. Автобусната спирка е на противоположния край на града.Таксиметровите шофьори , който ни чакат , услужливо ни информират че днес е неработен ден и автобуси за Дамаск оттук няма да има ,а и руините са много далече.Само че вече дори не ми се говори с тия и ги отминаваме! Ние сме дошли на разходка, не бързаме за никъде и въобще не ни пука.След 45 мин пеша стигаме до другия край , след като сме се допитали до местните за посоката, въпреки че цитаделата се вижда от километри. Мамка му, какви ги върша и аз! Заради 1$ толкова бъхтене под изгарящото ( за нас ) слънце ! В почивката , на разбора , отнесъл доза критика от мълчаливата ми съпруга , обещавам да променя отношението си към „бакшишите” и стигаме до консенсус оттук нататък да се възползваме максимално от таксиметровите услуги. И без това са „без пари”.
Руините на Палмира , най-вече колонадата , наистина са впечатляващи и си заслужава да бъдат видени.
Връщането си е по-емоционално. От най-близкия ресторант намираме желаещ , който срещу 1$ да ни закара до „автогарата”. Всъщност автогара няма. Спирката е пред едно кафене-магазин извън градчето. Автобус ще има след час и половина , билета е с 1 – 1,50$ по-скъп , а и места за сядане за чакащите няма.Пием вътре по един чай и сядаме вън , на мръсния бордюр, сред прах и щъкащи и разглеждащи ни араби, оглеждайки се за други чужденци. Други чужденци означава че си на прав път или място.Естествено , че се появяват – семейство възрастни белгийци , които също като нас се оглеждат недоверчиво. Щом ни забелязват кимат за поздрав и успокоени , започват пазарлъка за по-скъпия билет.Не че има друга алтернатива.После , след продължително оглеждане , сядат до нас на бордюра.
Пътя обратно до Дамаск го проспиваме.Вечерта решаваме да пообиколим Дамаск в северна посока - "цивилизованата". Лъскави ресторанти и кафенета , модно облечени хора , посолства ( вкл. и българското)- културно ... и леко скучно... Изпиваме поредния прясно изтискан сок и приятно уморени си лягама рано. Защото утре продължаваме надолу към Йордания ( Джордан ) и крайната цел на това пътуване - 'Акаба ( с ударение на първото А )
Навън улиците са празни.Както по-късно се констатира, не е заради празника, просто арабите обичат да си поспиват.Спираме такси и след няколкоминутни обяснения и консултации със стоящият наблизо полицай за посоката, се качваме, за да ни закара до Maalula karaj срещу 1,50$.Автогарата е най-обикновен паркинг, на който са се наредили в очакване на първите си пътници стари, раздрънкани маршрутки.Никой не говори английски , но самото име е достатъчно за да ни разберат. Сочат ни с пръст на кой край е автобуса, чийто шофьор с пръст ни сочи към задължителната стаичка, в която цивилен полицай ти записва данните от паспорта и ти дава хвърчащо листче, нещо като разрешително, единственно срещу което ти продават билети.В маршрутката освен нас има няколко мъже и забулена жена, а свободното пространство е запълнено от щайги с пипер, карфиол, домати , краставици… След час стигаме Маалюля и след като всички слизат, шофьорът ни качва над селото, пред манастира на Св.Текла.Разглеждаме църквата, запалваме свещички и си правим снимки за спомен с усмихнати и любезни йорданци. После поемаме по пътя по който се е спасила Текла - цепнатина , през която се изкачваме чак на върха .Отгоре изгледът е невероятен! Пред нас, на ръба на скалите, е застинала 7-8 метрова Богородица! Вляво, над манастира на Св.Текла, е разперила ръце голяма статуя на Исус, а срещу нея, на отсрещния хълм, е поставен огромен кръст! Красиво, величествено, уникално място!
Долу ,от джамията в селцето , през половин час се чува празнична молитва.За два дни толкова свикнахме с тях , че вече дори и не ни правят впечатление.Но ни прави впечатление религиозната търпимост по тези места, въпреки че мюсюлманите са 10 пъти повече от православните.
Прибираме се в Дамаск и отдъхваме малко в хотелчето.После решаваме да разгледаме отново „стария Дамаск” , и по-точно християнския квартал.Тук е чисто и подредено , хората са по-спокойни и любезни. Винаги съм си мислил че реда и хигиената по обществените места зависи от религията на хората - колкото по на изток и на юг отиваш , толкова по-мръсни и хаотични стават градовете. Или може би само на мен ми се струва така .... Красиви и интересни магазинчета , великолепни осветени църквички, но ... като повечето православни по света , затворени. Започва да ни доскучава и правейки огромна обиколка из малки и криви улички се връщаме в мюсюлманския квартал. Тук е „купона” – щумно , пъстро и мръсничко. А и много по-многолюдно.
Ама на кой му пука! Защото си е готино.Заприказваме се със младо семейство руснаци които са тръгнали с още непроходилото си момченце да пообиколят като нас тия част на света.Дори са решили да минат и през Египет. Трябваше и ние да сме по-смели и да включим и Египет в маршрута. Но и това си е постижение за нашите предубедени и недоверчиви мозъци
Ден4 – Палмира
Както винаги , ставаме рано и бързо-бързо се изнасяме до автогарата за Дамаск – Harasta karaj. Следва познатата процедура – минаваш през стайчката на полицая , записва ти всички данни от „пашапорт” , дава ти „разрешителното” изписано на хвърчащ лист на „някакъв странен език” и чак тогава си купуваш билета за желаната дестинация. На входа на автогарата има скенер за багажа и метал детектор за пътуващите. Колкото и спокойно и безопасно да изглежда , явно си познават хората и се стараят да си ги държат по-изкъсо.
Палмира – град отпреди Христа, стигнал апогея си по времето на кралица Зенобия , решила и тя да се прави на Клеопатра. Само че римляните си имали вече едно на ум и... го срутили за една нощ. Така поне пише в пътеводителите.
Палмира – 207 км , 3 часа и половина , 4$ на човек. Автобусната спирка е на противоположния край на града.Таксиметровите шофьори , който ни чакат , услужливо ни информират че днес е неработен ден и автобуси за Дамаск оттук няма да има ,а и руините са много далече.Само че вече дори не ми се говори с тия и ги отминаваме! Ние сме дошли на разходка, не бързаме за никъде и въобще не ни пука.След 45 мин пеша стигаме до другия край , след като сме се допитали до местните за посоката, въпреки че цитаделата се вижда от километри. Мамка му, какви ги върша и аз! Заради 1$ толкова бъхтене под изгарящото ( за нас ) слънце ! В почивката , на разбора , отнесъл доза критика от мълчаливата ми съпруга , обещавам да променя отношението си към „бакшишите” и стигаме до консенсус оттук нататък да се възползваме максимално от таксиметровите услуги. И без това са „без пари”.
Руините на Палмира , най-вече колонадата , наистина са впечатляващи и си заслужава да бъдат видени.
Връщането си е по-емоционално. От най-близкия ресторант намираме желаещ , който срещу 1$ да ни закара до „автогарата”. Всъщност автогара няма. Спирката е пред едно кафене-магазин извън градчето. Автобус ще има след час и половина , билета е с 1 – 1,50$ по-скъп , а и места за сядане за чакащите няма.Пием вътре по един чай и сядаме вън , на мръсния бордюр, сред прах и щъкащи и разглеждащи ни араби, оглеждайки се за други чужденци. Други чужденци означава че си на прав път или място.Естествено , че се появяват – семейство възрастни белгийци , които също като нас се оглеждат недоверчиво. Щом ни забелязват кимат за поздрав и успокоени , започват пазарлъка за по-скъпия билет.Не че има друга алтернатива.После , след продължително оглеждане , сядат до нас на бордюра.
Пътя обратно до Дамаск го проспиваме.Вечерта решаваме да пообиколим Дамаск в северна посока - "цивилизованата". Лъскави ресторанти и кафенета , модно облечени хора , посолства ( вкл. и българското)- културно ... и леко скучно... Изпиваме поредния прясно изтискан сок и приятно уморени си лягама рано. Защото утре продължаваме надолу към Йордания ( Джордан ) и крайната цел на това пътуване - 'Акаба ( с ударение на първото А )
Абонамент за:
Публикации (Atom)