Емоция, която започна от автогарата. По-точно, от автобуса в който се натресохме. На автогара Сомария вече сме били ( на път за Аман ) и му знаем реда. Този път сме решили с редовна автобусна линия.Купуваме последните два билета и се качваме в последния момент. Само, че местат са объркани и сме разделени. Естествено , Жени започва да протестира. Не че някой я разбира какви ги говори. Дори и на английски. Защото в автобуса никой не разбира и дума на английски. Дори и стюарда (задължителен за тия ширини) , да не говорим за шофьора. Човечеца се усеща и след кратки преговори със забулена бабичка , решава проблема. Започваме да се оглеждаме и да ни прави впечатление първо облеклото на пътуващите. Уж отиваме в по-хубав и по-скъп град , а останалите в автобуса са... – брадясали , с едни дебели балтони, увити кърпи около главите, с дебели чорапи и джапанки, направо „муджахидини”. Сигурно сме сбъркали автобуса! „Бейрут?”, Бейрууут!Бейруут!” -потвърждава с кимане стюарда. Хубаво! Да видим какво ще излезе накрая. Стигаме сирийската граница. Те такова нещо съм виждал само по филмите! От една будка трябва да се купи изходна виза за излизане от Сирия. Само че в този момент спират още няколко автобуса и всички се юрват към нея. Само за две секунди будката е заобиколена от плътен кръг крещящи, блъскащи се и протягащи паспорт десетки сирийци. „Ехе, тука няма минаване” - проплаквам на Жени и се чеша по-главата. Не мога да повярвам на очите си че виждам такова стълпотворение-всеки върху всеки , направо ще смачкат будката. Спасението идва от стюарда, които ми сочи друга, празна, на която пише „Дипломат”. Вътре ми се усмихват хитро – „ 600 на човек”, „Как бе, на Йорданската беше 500?” „Няма проблеми,мистър.Там е по 500” и ми сочи купа от сирийци. Аха, няма да са само нашите митничари, я! Плащам и спокойно си се качам. Докато попълваме тескеретата половината автобус ни чака за химикала. После трима попълват документите на тридесет. Повечета дори не могат да пишат! Започваме да осъзнаваме че целия автобус е от бачкатори, които отиват да работят някъде из Ливан. И като им гледам облеклото, едва ли ще е на някакво сносно място. Става ми жално. А ние сме тръгнали да си разходим ... по техните земи. Започвам да забелязвам любопитните и светещи погледи. Желанието , въпреки че незнаят никакъв език, да комуникират по някакъв начин с нас. Започват да ми стават симпатични с техните брадясали и ухилени физиономии. На ливанската граниса е друга работа. На митницата си има вход за чужденци, араби и сирийци. Нормално, като се има предвид нрава им.Яки мъже, бели,избръснати, с камуфлажни дрехи ни проверяват много внимателно и крайно любезно паспортите и дори ни изненадват че за 48 часа престой не се плаща виза. Отвън, освен военните, цивилни се разхождат с автомати в ръце , както ние си ходим с джиесемите. Приканват ни да се качваме по-бързичко и да се разкараме. Все пак това е Ливан и хората са във война. Минаваме през долината Бекаа , качваме планината и между кедровите дървета се вижда Бейрут – голям , тежък, с високи сгради в центъра , към които сме тръгнали. Техния Даунтаун, които след като бил разсипан от бомбандировки, бил построен отново. И докато се спускаме надолу към морето и се наслаждаваме на красивата гледка, автобуса спира. На един остър и опасен завой със страхотен изглед към града. „Арабска му работа” и докато се суетят , слизам да поснимам. Следва петминутна караница между шофьора и стюарда, след което всеки сяда от противоположната страна на пътя и ядосано си подпира главата. Арабите започват да слизат – слизаме и ние. Арабите махат – махаме и ние. Спира раздрънкана маршрутка. --„Бейруут?” -„ Ту долар” . Питам го дали ще ни остави край автогара или поне в коя част, обаче той знае само двата долара и нищо повече. Разбира се, че се качваме. След десетина минути Жени ме пита накъде всъщност отиваме. „ Надолу” ядосано отговарям, защото пътуваме все по- наляво от високите сгради. Последната спирка е в мюсюлманската част (как мога да я объркам при тоя хаос и мръсотия). Човечеца при вида на стодоларовата банкнота, която показва Жени, изпада в паника- никакъв шанс да ни върне ресто. Вадя забравени 10 евро и започвам да го убеждавам че това е платежно средство. Успявам след като без да искам се прекръствам и той вади 10000 ливански лири за да ми върне. Слизам, сядам на бордюра и паля цигара „за да се съсредоточа накъде ще вървим”. Всъщност съм бесен. Картата на Бейрут остана някъде из Йордания и въобще нямаме идея къде се намираме, не само че нямаме пари, ами незнаем каква е тази банкнота , която ни дадоха за довиждане. Решаваме че първо ще търсим с какво да се върнем в Дамаск и тогава, ако остане време, ще разглеждаме. Спира такси и въпреки че въобще не ме разбира какво му говоря, шофоьорът се досеща че щом сме чужденци , няма начин да не търсим международната автогарата. От радост когато я виждам му давам ливанската банкнота , оправдавам го с доволен жест че няма да ни върне и слизаме. Последвалата „атака” от страна на шофьорите, кой по бързо ще ни закара до Дамаск, ни успокоява – пак сме в „правия” път.Чак сега се сещам че на ливански на Дамаск му казват Шам. Уговаряме се с един от нетолкова досадните за часа на тръгване и потегляме в обратна посока, по крайморския булевард, да разгледаме Даунтаун. Не обръщам внимание на многото, струпани един върху друг, контейнери докато Жени не ми прошепва „ Гледай какво става тука”. Огромен кран сваля по един контейнер, двама с автомати го отварят и отвътре вадят бронетранспортьори! И всичко става на фона на големи луксозни сгради , малко по нататък. Вадя бързо фотоапарата, но Жени ми напомня че все още не са ни арестували в тоя район. Продължавам със съжаление за пропуснатата възможност да се похваля у дома.
Новият Даунтаун е наистина нов. Имам усещането че не се намирам в този размирен район, а в Манхатън, примерно . По улиците само скъпи и луксозни коли, сградите само стъкло и мрамор.Лукс отвсякъде! Снимам захласнат и на воля. Докато от някъде не изкача полицай, който иска да ми вземе фотоапарата. Оказва се че съм снимал резиденцията на техния минисър-председател, което било абсолютно забранено. Категорично отказвам! Стигаме до консенсус да изтрия само снимките, които не е трябвало да правя. Започва да ни прави впечатление , че освен многобройната охрана, по улиците няма хора. Жива душа не се вижда! Стигаме крайморската алея и за да се подчертае че това е друга държава, направо друг свят, по алеята има доста тичащи за здраве или прост разхождащи се. Часът е около 2.00 по обяд . Връщаме се по същия булевард. Контейнерите вече ги няма, но на другия край на улицата, върху влекачи, мъкнат няколко танка. Пак се приготвям да снимам, но точно над главата ми някой кашля пресилено. Младо войниче , в пълно бойно снаряжение , с автомат през рамо ми дава знак че и тук не се снима. На оградата забелязвам надпис „Военна зона” и разбирам че с тия шега не бива , затова прибирам апарата. Само че няма откъде да минем освен между влекачите с танкове върху тях. Един от офицерите ни оглежда и ни дава знак да минем, а войниците ни гледат втренчено, докато се разминаваме. За къде тръгнахме, а къде попаднахме.
По обратния път към Сирия нищо интересно, освен надупчения от куршуми стар мерцедес малко преди границата. И обикалящите го военни с автомати. И двамата с маски на устата, които мъкнеха нещо в голям чувал, като по филмите. А, и ливанката в маршрутката , която не спря да мрънка на мъжа си през трите часа път до Дамаск. Сигурно беше християнка. Мюсюлманките не могат да имат такова отношение към мъжете си. Никой няма да им позволи. Още повече три часа. Така е. Различни религии.
До Акаба и назад - част6 - През Аман обратно в Дамаск ( Омаядската джамия)
Към Аман караме по „царската” магистрала . След около 150 км решаваме да слезем от нея и да влезем в близкия град Маан, ей така, да си купим нещо за хапване. Но повече да погледнем какво има в един йордански град , който е встрани от туристическите маршрути. Защото Йордания си е откровено туристическа. Иначе не виждам от какво могат да преживяват в тази пустош, в тази покрита с прах страна. Маан наистина е прашен, мръсен, обикновен арабски град. Спираме пред открит магазин за плодове. В началото каня Жени и тя да слезе, но след като забелязвам погледа на „муджахидина” зад щанда, й забранявам. Всъщност той не ме гледа, а се прави че не ме вижда. Въпреки че дори ми връща ресто. Може би защото съм по къси гащи... Или защото съм „неверник”... Той си знае. Атмосферата не е много дружелюбна, но доста от тях ме гледат с интерес.
Пътуването си е скучничко , като изключим карането двайсетина километра на бензинови пари. Не мога да разбера как в една арабска държава има толкова малко бензиностанции. Когато си включвам телефона, забелязвам че са ме търсили поне пет пъти от рент-а-кара. Закъсняваме с около 2-3 часа и човека се притеснява. Изумявам се от дълбоката му въздишка на облекчение, когато разбира че всичко е наред и колата е цяла. Леле, какво ли си е помислил, като е видял двама примряли от вълнение българи да потеглят с колата му. Което ме кефи още повече от това какви ги вършим. Спираме на уговореното място в Аман и звъним. Неговият човек също е изненадан след огледа на колата, че всичко си е на мястото. Наредено му е да ни заведе до резервирания от нас хотел , в знак на благодарност... или от съжаление. Още по изненадан е, когато му казваме в кой район ще спим. Когато стигаме до хотел и ни помага с раниците , се хили под мустак. А аз направо примирам при вида на мястото където ще спим. Както обича да казва мой приятел – „ в гнездото на осите”.
Хотела е в един от входовете на стара сграда в старата част на град.
Най-старата! И най-занемарената! С най-многото джамии! Когато тръгвате на нискобюджетно пътуване , все пак не прекалявайте! На втория етаж , в десния апартамент е рецепцията. Широк , целия в типичните за арабския свят сини фаянсови плочки. Записвам паспортните данни в поредната опърпана тетрадка, като не пропускам да забележа, че имената на всички гости на „хотела” са само арабски. От което още повече ми се свива сърцето. Собственика на много добър английски ни взима парите , дава си визитната картичка и най-учтиво ни обяснява „Ето, сега и аз отивам да се видя с моята съпруга и ако имате някакви проблеми или въпроси, моля , звънете ми на мобилния , защото тук никой не знае никакъв език , освен арабски” . Този път се опулвам аз! Особено като виждам и стаята в която ще спим. Тук направо онемявам. Какви ги върша! Как можах да докарам жена си на такова място!... Жени спокойно се съблича по монокини и заспива уморена под звуците на уличните разправии и поредните молитви, идващи от близките 3-4 джамии...
На сутринта се изстрелваме от хотела още след първата молитва.Вземаме такси до Абдали стейшън, бързо намираме автобуса за Дамаск, даваме паспортите за да ни запишат данните и да проверят за наличието на многократна виза, хвърляме раниците долу в багажното и се паркираме в автобуса ,обратно за Дамаск.
В хотел Газал се връщаме вече като у нас си. Позната обстановка, която ти дава повече спокойствие. И повече самочувствие. След бърз душ тръгваме по позната улица , преминаваме по познат надлез, подушваме позната миризма ( на отходен канал) и влизаме в познатия ни вече сук на Стария Дамаск. Направо сме си „стари кучета”.
Омаядската джамия е място , което те кара да се замислиш за предназначението на религиите. Една от най-старите в света, джамията е един огромен двор , на който вместо огради има постройки,в които всъщност са джамии. Вътре, в двора ,свободното постранство е идеално чисто. Всички се събуват и с обувки в ръка ходят по излъскания мрамор. Излъскано , както се казва, муха да кацне ще се разчекне. Край едната стена многолюдно семейство е постлало голямо покривало и насядали по земята, се хранят. Влизаме в една от джамиите - Омаядската. Вътре, с дебело въже ,по дължина е разделено на две части. Отпред е за мъже. За жените - отзад. Сигурно когато жените се молят, да не ти идват нечестиви мисли. Все пак е свято място. В мъжката част на две отделни редици са се наредили мъже и се молят в синхрон. 
Без да се впечатляват, че „неверници” като нас ги зяпат любопитно. И дори ги снимат. В средата има голям параклис, достъпен и от мъжете, и от жените. Вътре в огромен ковчег, покрит с покров, изписан на арабски е главата на Йоан Кръстител!
Пророкът, почитан и от двете враждуващи в днешно време религии. Може би не са враждуващи до такава степен, каквато виждаме по телевизията. Или, може би, някои искат да са враждуващи. Незнам. Но това което видях за две седмици тук , където едните са десет пъти повече от другите, ме кара да се замисля за религиозната толерантност и съвместно съжителство. Не е това , което сме чували, и най-вече, това което сме очаквали. Поне се чувствам по-спокоен от преди една седмица.
Връщаме се отново в Сук Саруджа , за да си изпием станалия традиционен чай , да изпушим по една шиша ( така му викаха в Тунис, тук така и не обърнах внимание как ), да хапнем по един дюнер ( по-вкусни са отколкото в Турция) и да си легнем по-раничко защото на другия ден ще ходим в друга държава – Ливан. И по-точно в Бейрут.За няколко часа само , ей така, за да го задраскаме на картата. Което се оказа също голяма и неочаквана емоция.
Пътуването си е скучничко , като изключим карането двайсетина километра на бензинови пари. Не мога да разбера как в една арабска държава има толкова малко бензиностанции. Когато си включвам телефона, забелязвам че са ме търсили поне пет пъти от рент-а-кара. Закъсняваме с около 2-3 часа и човека се притеснява. Изумявам се от дълбоката му въздишка на облекчение, когато разбира че всичко е наред и колата е цяла. Леле, какво ли си е помислил, като е видял двама примряли от вълнение българи да потеглят с колата му. Което ме кефи още повече от това какви ги вършим. Спираме на уговореното място в Аман и звъним. Неговият човек също е изненадан след огледа на колата, че всичко си е на мястото. Наредено му е да ни заведе до резервирания от нас хотел , в знак на благодарност... или от съжаление. Още по изненадан е, когато му казваме в кой район ще спим. Когато стигаме до хотел и ни помага с раниците , се хили под мустак. А аз направо примирам при вида на мястото където ще спим. Както обича да казва мой приятел – „ в гнездото на осите”.
Хотела е в един от входовете на стара сграда в старата част на град.
На сутринта се изстрелваме от хотела още след първата молитва.Вземаме такси до Абдали стейшън, бързо намираме автобуса за Дамаск, даваме паспортите за да ни запишат данните и да проверят за наличието на многократна виза, хвърляме раниците долу в багажното и се паркираме в автобуса ,обратно за Дамаск.
В хотел Газал се връщаме вече като у нас си. Позната обстановка, която ти дава повече спокойствие. И повече самочувствие. След бърз душ тръгваме по позната улица , преминаваме по познат надлез, подушваме позната миризма ( на отходен канал) и влизаме в познатия ни вече сук на Стария Дамаск. Направо сме си „стари кучета”.
Пророкът, почитан и от двете враждуващи в днешно време религии. Може би не са враждуващи до такава степен, каквато виждаме по телевизията. Или, може би, някои искат да са враждуващи. Незнам. Но това което видях за две седмици тук , където едните са десет пъти повече от другите, ме кара да се замисля за религиозната толерантност и съвместно съжителство. Не е това , което сме чували, и най-вече, това което сме очаквали. Поне се чувствам по-спокоен от преди една седмица.
Връщаме се отново в Сук Саруджа , за да си изпием станалия традиционен чай , да изпушим по една шиша ( така му викаха в Тунис, тук така и не обърнах внимание как ), да хапнем по един дюнер ( по-вкусни са отколкото в Турция) и да си легнем по-раничко защото на другия ден ще ходим в друга държава – Ливан. И по-точно в Бейрут.За няколко часа само , ей така, за да го задраскаме на картата. Което се оказа също голяма и неочаквана емоция.
До Акаба и назад - част5 - Акаба –крайната цел на това пътуване
От Петра до А'каба пътят е по магистрала. Няма много движение и се лепваме зад един от местните, за да намалим риска от среща с контролните органи. Започват да се срещат и полицейски пропусквателни постове. Спираш за да те огледа полицая , да ти разгледа паспорта и да си поприказвате откъде си дошъл и за къде си се запътил. Отстрани в пикап стоят и те гледат двама военни , а на покрива е заложена двуметрова картечница. Ако искаш спирай... Яко шубе ги гони тия. И колкото по на юг отиваш , постовете зачестяват.
А'каба е друго нещо. Светофари навсякъде , културно и организирано движение, нищо общо с хаоса и мръсотията която видяхме дотук. Истински курортен град, с големи осветени ресторанти и магазини, туристи загледани по отрупаните със злато витрини и, разбира се, много руско говорящи. Дори и магазинчета за алкохол има.Учудващо бързо се ориентираме и хващаме крайморския булевард, които е за границата със Суадитска Арабия и по които извън града трябва да е нашия хотел. Отдавна се е стъмнило , вече сме на 10 км от Суади Араби , подминаваме и тузарските Movenpick и Kempinski обаче мотелче Darna Village не се вижда. Стигаме до полицейски бус , паркиран със включени сигнални светлини перпендикулярно на движението. Полицая , естествено , не е и чувал за такъв хотел. След 5 минутни обяснения ни предлага да говори по телефона с рецепцията. По неговия телефон! В тъмното не сме го забелязали и сме го подминали. Уговаря да ни чакат пред мотела, на магистралата. Обръщаме и след няколко километра някой ни маха в мрака. Сина на собственика е много учуден че сме говорили с него от телефон на полицай, което за сетен път ме убеждава че всички имат огромен респект , направо страх, от полиция и войска. Рецепцията е разхвърляна маса в ресторанта, заобиколена от рафтове със шнорхели и плавници. Плаща се предварително и само в брой. Книгата за настаняване е опърпана тетрадка голям формат, в която докато записвам нашите паспортни данни , забелязвам и френски, австралийски, че и руски такива. Което ни успокоява. Мотелчето си е доста прилично, с учудващо голям басейн отпред, въпреки че сме на 100метра от Червено море, през магистралата. Настаняваме се с нетърпение и излизаме отпред на верандата пред бунгалото, за да се насладим на гледката и на ситуацията.
Близо 4 месеца планиране, два пъти отлагане на датата, хиляди притеснения , НО ГО НАПРАВИХМЕ! Намираме се на 3500км от дома, в бунгало на Червено море , с изглед към Израел, на 15 км от Суадитска Арабия. Или както му казахме – „НАМИРАМЕ СЕ НА МАЙНАТА СИ ” !!!
Дали от преумора, или от вълнение , но не мога да спя. Нощта изкарвам на верандата, загледан в светлините на Ейлат отсреща и размишлявам. Как е възможно да изгубим толкова време, толкова години, за да се престрашим да направим нещо такова. Причини да не го направиш винаги е имало , и винаги ще има. Проблемите, особено при нас, в нашата държава, ще ни връхлитат всеки ден. Но това не би трябвало да ни спира да направим нещо различно. Нещо, което ще ни направи по-горди и по-смели. Пред нас самите. Защото най-страшен е самият страх!
Сутринта съм най-ранобудния. Дори сервирам закуска на Жени на масата пред бунгалото. Седим и гледаме синьото море и не ни се тръгва. Трябваше да останем поне ден тук, но съвсем щяхме да объркаме програмата и да се забавим 3 дни за следващия автобус от Алепо за у дома. Но целта няма да е постигната ако не се изкъпем. В самото начало си казахме – „Хайде да отидем до Акаба и да се гмурнем в Червено море”. Вземаме хавлиите, пресичаме магистралата и ги разпъваме на твърдия плаж, до самото море. Около нас има доста арабски семейства които са преспали на плажа, под открито небе. Започват да идват и чужденци , но незнайно защо , никой не се къпе. Дори англичанките до нас се пекат по тениски. Е, все някой трябва да е пръв. Морето е кристално чисто и прозрачно. И топло. Май бях чувал че трябва да се влиза обут. Докато се сетя , вече усещам убожданията. Десетина иглички стърчат от едното ми ходило. Морския таралеж е малка черна топка , с тънки и дълги бодлички, които болят много и много трудно се вадят от крака на пострадалия. Четири хлапета от местните ми се смеят дискретно. С ръкомахания питам дали е опасна гадината.
„О, няма проблеми” и ми показват как да ги изгоря с цигара. От което не ми става по леко.
Питам дали има корали наоколо. В отговор най-малкия ми носи маска за гмуркане. От ония със ластик от вътрешна гума, от нашето детство. Наистина е красиво. Дори и далеко от кораловите рифове, пак ги виждам тук-там. Големи колкото портокал, но твърди като камък. Намирам няколко отчупени парчета , които си прибирам за спомен. За благодарност черпя по една цигара. Хлапетата остават по-очаровани когато им предлагам да се снимаме за спомен и грейват. С големи усмивки и любопитни , светещи очи. Докато Жени се къпе, забелязвам погледите на наблизо седящото семейство араби. И особено жалния поглед на жената, която стой под палещото слънце с фередже. Става ми жално и мъчно. Но... кой където го е пуснал щъркела.С огромна тъга събираме багажа и се товарим на Фабията. Потегляме. Обратно към дома. Малко ми е домъчняло, въпреки че ни очакват още емоции и неизвестни.
А'каба е друго нещо. Светофари навсякъде , културно и организирано движение, нищо общо с хаоса и мръсотията която видяхме дотук. Истински курортен град, с големи осветени ресторанти и магазини, туристи загледани по отрупаните със злато витрини и, разбира се, много руско говорящи. Дори и магазинчета за алкохол има.Учудващо бързо се ориентираме и хващаме крайморския булевард, които е за границата със Суадитска Арабия и по които извън града трябва да е нашия хотел. Отдавна се е стъмнило , вече сме на 10 км от Суади Араби , подминаваме и тузарските Movenpick и Kempinski обаче мотелче Darna Village не се вижда. Стигаме до полицейски бус , паркиран със включени сигнални светлини перпендикулярно на движението. Полицая , естествено , не е и чувал за такъв хотел. След 5 минутни обяснения ни предлага да говори по телефона с рецепцията. По неговия телефон! В тъмното не сме го забелязали и сме го подминали. Уговаря да ни чакат пред мотела, на магистралата. Обръщаме и след няколко километра някой ни маха в мрака. Сина на собственика е много учуден че сме говорили с него от телефон на полицай, което за сетен път ме убеждава че всички имат огромен респект , направо страх, от полиция и войска. Рецепцията е разхвърляна маса в ресторанта, заобиколена от рафтове със шнорхели и плавници. Плаща се предварително и само в брой. Книгата за настаняване е опърпана тетрадка голям формат, в която докато записвам нашите паспортни данни , забелязвам и френски, австралийски, че и руски такива. Което ни успокоява. Мотелчето си е доста прилично, с учудващо голям басейн отпред, въпреки че сме на 100метра от Червено море, през магистралата. Настаняваме се с нетърпение и излизаме отпред на верандата пред бунгалото, за да се насладим на гледката и на ситуацията.
Близо 4 месеца планиране, два пъти отлагане на датата, хиляди притеснения , НО ГО НАПРАВИХМЕ! Намираме се на 3500км от дома, в бунгало на Червено море , с изглед към Израел, на 15 км от Суадитска Арабия. Или както му казахме – „НАМИРАМЕ СЕ НА МАЙНАТА СИ ” !!!
Дали от преумора, или от вълнение , но не мога да спя. Нощта изкарвам на верандата, загледан в светлините на Ейлат отсреща и размишлявам. Как е възможно да изгубим толкова време, толкова години, за да се престрашим да направим нещо такова. Причини да не го направиш винаги е имало , и винаги ще има. Проблемите, особено при нас, в нашата държава, ще ни връхлитат всеки ден. Но това не би трябвало да ни спира да направим нещо различно. Нещо, което ще ни направи по-горди и по-смели. Пред нас самите. Защото най-страшен е самият страх!
Сутринта съм най-ранобудния. Дори сервирам закуска на Жени на масата пред бунгалото. Седим и гледаме синьото море и не ни се тръгва. Трябваше да останем поне ден тук, но съвсем щяхме да объркаме програмата и да се забавим 3 дни за следващия автобус от Алепо за у дома. Но целта няма да е постигната ако не се изкъпем. В самото начало си казахме – „Хайде да отидем до Акаба и да се гмурнем в Червено море”. Вземаме хавлиите, пресичаме магистралата и ги разпъваме на твърдия плаж, до самото море. Около нас има доста арабски семейства които са преспали на плажа, под открито небе. Започват да идват и чужденци , но незнайно защо , никой не се къпе. Дори англичанките до нас се пекат по тениски. Е, все някой трябва да е пръв. Морето е кристално чисто и прозрачно. И топло. Май бях чувал че трябва да се влиза обут. Докато се сетя , вече усещам убожданията. Десетина иглички стърчат от едното ми ходило. Морския таралеж е малка черна топка , с тънки и дълги бодлички, които болят много и много трудно се вадят от крака на пострадалия. Четири хлапета от местните ми се смеят дискретно. С ръкомахания питам дали е опасна гадината.
„О, няма проблеми” и ми показват как да ги изгоря с цигара. От което не ми става по леко.
Питам дали има корали наоколо. В отговор най-малкия ми носи маска за гмуркане. От ония със ластик от вътрешна гума, от нашето детство. Наистина е красиво. Дори и далеко от кораловите рифове, пак ги виждам тук-там. Големи колкото портокал, но твърди като камък. Намирам няколко отчупени парчета , които си прибирам за спомен. За благодарност черпя по една цигара. Хлапетата остават по-очаровани когато им предлагам да се снимаме за спомен и грейват. С големи усмивки и любопитни , светещи очи. Докато Жени се къпе, забелязвам погледите на наблизо седящото семейство араби. И особено жалния поглед на жената, която стой под палещото слънце с фередже. Става ми жално и мъчно. Но... кой където го е пуснал щъркела.С огромна тъга събираме багажа и се товарим на Фабията. Потегляме. Обратно към дома. Малко ми е домъчняло, въпреки че ни очакват още емоции и неизвестни.
Абонамент за:
Публикации (Atom)