Към Аман караме по „царската” магистрала . След около 150 км решаваме да слезем от нея и да влезем в близкия град Маан, ей така, да си купим нещо за хапване. Но повече да погледнем какво има в един йордански град , който е встрани от туристическите маршрути. Защото Йордания си е откровено туристическа. Иначе не виждам от какво могат да преживяват в тази пустош, в тази покрита с прах страна. Маан наистина е прашен, мръсен, обикновен арабски град. Спираме пред открит магазин за плодове. В началото каня Жени и тя да слезе, но след като забелязвам погледа на „муджахидина” зад щанда, й забранявам. Всъщност той не ме гледа, а се прави че не ме вижда. Въпреки че дори ми връща ресто. Може би защото съм по къси гащи... Или защото съм „неверник”... Той си знае. Атмосферата не е много дружелюбна, но доста от тях ме гледат с интерес.
Пътуването си е скучничко , като изключим карането двайсетина километра на бензинови пари. Не мога да разбера как в една арабска държава има толкова малко бензиностанции. Когато си включвам телефона, забелязвам че са ме търсили поне пет пъти от рент-а-кара. Закъсняваме с около 2-3 часа и човека се притеснява. Изумявам се от дълбоката му въздишка на облекчение, когато разбира че всичко е наред и колата е цяла. Леле, какво ли си е помислил, като е видял двама примряли от вълнение българи да потеглят с колата му. Което ме кефи още повече от това какви ги вършим. Спираме на уговореното място в Аман и звъним. Неговият човек също е изненадан след огледа на колата, че всичко си е на мястото. Наредено му е да ни заведе до резервирания от нас хотел , в знак на благодарност... или от съжаление. Още по изненадан е, когато му казваме в кой район ще спим. Когато стигаме до хотел и ни помага с раниците , се хили под мустак. А аз направо примирам при вида на мястото където ще спим. Както обича да казва мой приятел – „ в гнездото на осите”.
Хотела е в един от входовете на стара сграда в старата част на град.
Най-старата! И най-занемарената! С най-многото джамии! Когато тръгвате на нискобюджетно пътуване , все пак не прекалявайте! На втория етаж , в десния апартамент е рецепцията. Широк , целия в типичните за арабския свят сини фаянсови плочки. Записвам паспортните данни в поредната опърпана тетрадка, като не пропускам да забележа, че имената на всички гости на „хотела” са само арабски. От което още повече ми се свива сърцето. Собственика на много добър английски ни взима парите , дава си визитната картичка и най-учтиво ни обяснява „Ето, сега и аз отивам да се видя с моята съпруга и ако имате някакви проблеми или въпроси, моля , звънете ми на мобилния , защото тук никой не знае никакъв език , освен арабски” . Този път се опулвам аз! Особено като виждам и стаята в която ще спим. Тук направо онемявам. Какви ги върша! Как можах да докарам жена си на такова място!... Жени спокойно се съблича по монокини и заспива уморена под звуците на уличните разправии и поредните молитви, идващи от близките 3-4 джамии...
На сутринта се изстрелваме от хотела още след първата молитва.Вземаме такси до Абдали стейшън, бързо намираме автобуса за Дамаск, даваме паспортите за да ни запишат данните и да проверят за наличието на многократна виза, хвърляме раниците долу в багажното и се паркираме в автобуса ,обратно за Дамаск.
В хотел Газал се връщаме вече като у нас си. Позната обстановка, която ти дава повече спокойствие. И повече самочувствие. След бърз душ тръгваме по позната улица , преминаваме по познат надлез, подушваме позната миризма ( на отходен канал) и влизаме в познатия ни вече сук на Стария Дамаск. Направо сме си „стари кучета”.
Омаядската джамия е място , което те кара да се замислиш за предназначението на религиите. Една от най-старите в света, джамията е един огромен двор , на който вместо огради има постройки,в които всъщност са джамии. Вътре, в двора ,свободното постранство е идеално чисто. Всички се събуват и с обувки в ръка ходят по излъскания мрамор. Излъскано , както се казва, муха да кацне ще се разчекне. Край едната стена многолюдно семейство е постлало голямо покривало и насядали по земята, се хранят. Влизаме в една от джамиите - Омаядската. Вътре, с дебело въже ,по дължина е разделено на две части. Отпред е за мъже. За жените - отзад. Сигурно когато жените се молят, да не ти идват нечестиви мисли. Все пак е свято място. В мъжката част на две отделни редици са се наредили мъже и се молят в синхрон.
Без да се впечатляват, че „неверници” като нас ги зяпат любопитно. И дори ги снимат. В средата има голям параклис, достъпен и от мъжете, и от жените. Вътре в огромен ковчег, покрит с покров, изписан на арабски е главата на Йоан Кръстител!
Пророкът, почитан и от двете враждуващи в днешно време религии. Може би не са враждуващи до такава степен, каквато виждаме по телевизията. Или, може би, някои искат да са враждуващи. Незнам. Но това което видях за две седмици тук , където едните са десет пъти повече от другите, ме кара да се замисля за религиозната толерантност и съвместно съжителство. Не е това , което сме чували, и най-вече, това което сме очаквали. Поне се чувствам по-спокоен от преди една седмица.
Връщаме се отново в Сук Саруджа , за да си изпием станалия традиционен чай , да изпушим по една шиша ( така му викаха в Тунис, тук така и не обърнах внимание как ), да хапнем по един дюнер ( по-вкусни са отколкото в Турция) и да си легнем по-раничко защото на другия ден ще ходим в друга държава – Ливан. И по-точно в Бейрут.За няколко часа само , ей така, за да го задраскаме на картата. Което се оказа също голяма и неочаквана емоция.
Няма коментари:
Публикуване на коментар