Phnom Penh, Cambodia

Пном Пен ( Пном Пънь , с мяхкий знак накрая ) Камбоджа
28 януари 2012година след Христа. Ден 8 от нашето пътуване из югоизточна Азия
На аеропорта сме само трима бледолики- ние двамата и едно втренчено в нас хлапе. Докато се чудим под парещото слънце да рискуваме ли със счупената маршрутка , то се приближава и с френски акцент пита дали знаем в кой район са гестхаусите. Ееее, сега ще се обиждаме ли. След толкова ровене в нет-a, естествено че знаем – Сусоуат кей ( не че той знае къде е и какво е ). - Давай да поделим тук-тук-а и да се мятаме. Хлапето е едва на 22, но от 4 години работи къде ли не като готвач и сега , след Австралия, Нова Зеландия, Бали и т.н. решило да се види с приятелите, и то точно тук, в Камбоджа. Бакшиша маневрира сред мотопедчета и лендкруйзъри и от време на време спира да си размени някоя дума със случайно стоящи, съсредоточени в предстоящото пресичане на оживения булевард, местни. Накрая не изтрайваме и вадим картата, за да го ориентираме къде отиваме и къде се намираме, на което френчето се опулва.
– Мистър, Вие за първи път ли?
– Че кой е луд да повтори.
След Сингапур това тук си е направо културен шок. А сме само от 15 минути в Камбоджа. Хостела се оказва ресторантче с няколко стаи над него. На бара , пред огромна, разбирай наистина огромна, халба бира е заседнал вече порядъчно пийнал, приличащ на някой от братята от ЗиЗиТоп, австралиец, който на техния странен и неразбираем английски ни приветства с добре дошли. Пиер ( май така беше името на франсето ) е убеден че приятелката му категорично ще откаже да спи на такова място и след уговорка за късна бира, тръгва да търси по-цивилизовано място за преспиване. На нас не ни пука. Стаичката е чиста, вратата се заключва, има гореща вода – какво му трябва повече на човек. Е , няма прозорци, ама в тая гюрлутия, и в тая горещина, по добре е че няма. Пък и ние сме само за малко, за една вечер. На път за великия и световно известен Анкор. Добре че Аджелина решила да се снима точно там, иначе …. щяха да видят толкова туристи само по телевизора.
Правило първо - влезеш ли някъде, първо как ще излизаш т.е. първо търсим с какво и от къде ще се измъкваме от този град. Решаваме да е с обществения им транспорт и по- точно Mekong express. Намираме офиса, който въобще не е на указаното в пътеводители и форуми място. Вътре климатиците дънят на режим "замръзване". Приятно облечни момичета най-учтиво ни проверяват паспортите и записват имената (сетете се как се обяснява на азиатец как се пише Евгения) Обясняват ни най-учтиво и подробно кога и как ще пътуваме и ни връчват билетите. Хм. Очаквахме едва ли не да си седят все още по палмите, а за сега печелят по точки. И пред Адрес-Груп, и пред Биомет.
След освежаваща проба на душа, решаваме да разгледаме града. По крайречната улица, същата Сусоуат кей, тръгваме надолу. Улицата всъщност е и туристическата зона. Бар до бар. Пълно е с бледолики, а това в първите часове на непознато и затънтено място винаги действа успокояващо. Отблъсквайки постоянните атаки на бакшишите след около половин час стигаме и историческия център. Президентския дворец, кралския дворец, Ват едикойси, голям централен площад, по който щъкат хлапета, които искат да ти продадат я картичка, я книжка.. Не е чак толкова лошо, колкото го представят разглезените бледолики из форумите на трипъдвайзъра…Все пак и тук е минал комунизЪма. Сега са конституционна „монархия”.Семо дето монарха си е градинар по душа, изпълняващ в името на родината ролята на баща на всички кампучиици, заложник на управляващата партия в собствения си дворец.

Но до първата пресечка! От там града тотално се променя. Дет’ се вика – Добре дошли в истинския Пном Пен!
Решаваме че трябва да отидем до руския пазар. Кой руснак пък ще реши точно тук да се засели, камо ли пазар да прави. Нооо…така пише из форумите- да не пропуснете руския пазар- Phsar Orusey. За капак решаваме и да не пускаме никава аванта на тия кръвопийци, водачите на най- разпространеното в югоизточна Азия обществено превозно средство - тук-тук. Което се оказва нож с две остриета – от една страна дъъълго вървене под жаркото слънце из мръсните и намирисващи улици, съсредоточено и напрегнато пресичане, провирайки се между хвърчащите моторчета. От друга страна, и да бяхме искали , нямаше да намерим по-добър начин да видим истинското лице на столицата на Камбоджа.

Къде ще видиш фризьорски салон на тротоар, с покрив от брезент. Че и клиенти си има.( Забележете вдъното на снимката,вляво , един от нас дори се двоуми дали да не си направи прическа А-ла кхмер.Пък и цената ще е колкото една бира. А! След една пресечка и барче, очакващо своите клиенти.

Като го гледам, няма да ги дочака. От местните, разбира се, чак до там все още не бяхме пощуряли...

Във вътрешността хората са по-усмихнати, по-малко досадни. Дори някои ни гледат странно – тия пък какви ги дирят точно тук, където няма нищо за гледане, освен нашата си мизерна действителност.
Бродейки из улиците, се сещам за съдбата и на тая, опитала се да строи развито соцобщество, страна. След виетнамската война, дошлите на власт Червени кхмери, помагали на виетнамците в нея, решават да строят общество на тружениците, разправяйки се преди това с всички интелигентни и образовани. Резултатът всички го знаем – една обезглавена и зомбирана нация,затънала в собствената си мизерия. Повече от 3 000 000 (три милиона ) народ изтрепан като некачествен материал за експеримента „аграрна Кампучия”. Не правите ли асоциация с едни други братски партии... Но това тук граничи направо с канибализъм. Учуден съм че зад любезността и приятелската усмивка на азиатците се крие такава жестокост към себеподобните.
Най-после стигаме прословутия руски пазар. Руски, ама друг пък. По страховита дупка досега не сме виждали! В началото се опитваме да съберем смелост. Е-е-е , до тук дойдохме, как тъй няма да влизаме!... Клаксоните на всичко което се движи ни връщат в действителността. Второто ни Аз заговаря. – Алоо, Вие в ред ли сте,бе! Ми то дори дръпнатите го заобикалят. Решаваме да се задоволим само с постижението, че сме бродили поне час из този шумен, мръсен, на места стряскащ, град.

Продължаваме с безцелното си лутане из претъпканите улици. Чудим се на огромните Тойоти –Ландкруизър, плуващи бааавно в огромното море от 50 кубикови моторчета. Само дето неразбирам за какъв са им тия огромни машини в тая прашасала и бедна страна. Сигурно да си наобикалят наводнените оризови полета . Явно и тук си имат комплексирани новобогаташи.Улиците се задръстват от народ и движението става невъзможно. Заболяват ни вратовете от постоянното озъртане да не предизвикаме някое ПТП, че за повечето ние сме атракцията и се отплесват за да ни зяпат. С много мъка решаваме да вземем все пак някой тук-тук, че разходката се е превърнала в „придвижване с препятствия”. Удобно. Някой друг да мисли къде и как да се промуши. Пък и так се чувстваме по-европейци.
Завръщаме се в туристическия район. И по-точно на прословутата Sisowath Quay. Само че тук вече е станало още по-задръстено. Насядалите по кръчмите бели са привлекли всичкото камбоджанец. Всеки втори е тук-тукаджия и ти предлага евтина обиколка на града, независимо че вече е пълен мрак. Пред всяко заведение те дърпат да седнеш и да хапнеш от тяхната евтина камбоджанска. Всяко хлапе ти предлага книжка... Абсолютна лудница!!! Уморени, сядаме на най-бекпекърската кръчма на по една Ankorbeer, отдъхвайки си от 4-5 часовото бродене из града.

Постепенно ни залива едно приятно чувство на удовлетвореност – добре, че сме само за една вечер тук! Идея си нямаме какви щяхме да ги вършим, ако бяхме сглупили да разгледаме „ спокойно и задълбочено” Пном Пен. Столицата на бившата братска Камбоджа! Оххх, давай да пием бирата и да лягаме. И на сутринта да си хващаме автобуса и да се махаме по най-бързия начин от тоя град. Нагледахме се на столицата им . Да видим какво има в Сием Реп, и по-точно в прословутия, световно известен Анкор- едно от чудесата на света.

До Акаба и назад - част9 - гранични емоции

Когато тръгвахме , искахме да има емоции и „екшън”. И както се казва – внимавай какво си пожелаваш! Преди да прочетеш следващите редове, отговори си на въпроса: „Какво може да ти се случи, докато пресичаш граница?”
В полупразния автобус влиза сирийският митничар. Чак тогава забелязваме че в автобуса се е появил ( кога? и как?) още един българин, което може да означава само едно – проблеми! Нашият човек е влязъл в Сирия с камион, а сега излиза без него! Правят му знак да бутне нещо в паспорта, ама не... Започват разправиите, идва и сирийския му „патрон” и докато се разберат минава поне час. Човечеца висял 5-6 дни на ливанско- сирийската граница, докато се разболял и сега бързат да го върнат у дома, защото не изглежда никак добре. Шофьорите започват все повече да нервничат, сякаш ще затварят границата. Което и става малко след като излизаме от Сирия. Заради забавянето се оказваме сред автобусите които се връщат от „хадж” в Мека! Поне 100 автобуса ! Пълни догоре с всякаква стока. И големи бидони със светена вода. На някои дори седалките не се виждат от багаж и хората пълзят отгоре! Повечето автобуси са турски. „Гвоздеят” са трите раздрънкани дагестански микробуса най-отпред , на бариерата, пълни догоре и отгоре, с още по-големи и по-пълни ремаркета. Хората си носят дори и дървени стълби, за да се катерят върху „превоза”. Турските митничари се хващат за главите и категорично отказват да ги пуснат, без да са проверили всичко. Обаче сигурно ще им коства цяла смяна да претърсят само единият бус. Поради което се оттеглят и оставят намирането на решение на желаещите да преминат. Ситуацията е „патова” . И комична... Сядаме на няколкото стола пред митницата и наблюдаваме с любопитство какво решение ще се намери. Някой дори си изкарват килимчетата. Други си се разхождат леко изнервени напред-назад. Но като цяло цари учудващо спокойствие. Дагестанците са се събрали за да обсъдят ситуацията. Големи сладури- дебели вълнени чорапи, сини гумени чехли , провиснали зелени шалвари, протъркани кожени якета, проскубани дълги бради и малки шапчици върху плешивите им темета. Обсъждат на чист руски как и с колко да умилостивят „таможники”. Минали са около 4 часа в спокойно и лежерно седене. Изведнъж настъпва суматоха – бариерата се вдига, дагестанските бусове тръгват смело напред, турските митничари им крещят , всички автобуси тръгват след тях, хората се качат в движение... Когато положението се успокоява, всички автобуси безвъзвратно са се придвижили поне стотина метра напред, някои са вече на турска територия, а нашия е на самата бариера. А дагестанските, ни лук яли , ни лук мирисали, са спрели встрани след бариерите за да ги претърсят... и да не пречат на свободното движението на хора и стоки...
Прекосяването на сирийско-турската граница ни е коствало поне 5 часа. Шофьорите настъпват яко „газта” в тъмнината. Опитвам се да заспя, като си представям как се телепортирам на нашата граница, как слизам и целувам родната земя... На разсъмваме сме пред столицата на два континента – Истанбул. Коли! Много коли! Само най-дясната лента е празна за обществения транспорт и бърза помощ. От време на време някой тарикат се пробва, но само след километър- два вече му пишат акт. Нема лабаво! Докато заобиколим мегаполиса Истанбул , в 8 часа сутринта, през работен ден, ни коства още 2 часа. Пейзажа вече е коренно променен и, въпреки че вали като из ведро, всичко изглежда по-приятно, по-зелено, по-познато. Все едно сме се пренесли от един друг свят в нашия си. Което си точно така- всичко е като в един сън, подължил дванадесет денонощия.Докато не стигаме границата... Преди нас е пристигнал автобусът на другата редовна автобусна линия , Манор, и се разтоварва. Турските митничари, сигурно за да покажат че могат да охраняват границите по-добре от българските си колеги и са готови за Евросъюза, се престарават. Багажът трябва да се свали, да се провери и задължително да мине през скенер. Само че в нашия автобус на човек се падат поне по 7-8 чанти, а половината сирийци и нашенския шофьор, заради когото тръгна цялото закъснение, се ослушват. След кратка словесна престрелка сваляме всичко и чакаме да приключат с предния автобус, което не се очертава да е скоро предвид те пък колко нещо мъкнат. Турците само това чакат за да покажат колко са стриктни и строги. След продължително разглеждане , разпитване, отново разглеждане, автобусът на Манор им се вижда съмнителен и решават и него да прекарат през скенер. Това обаче не им е достатъчно и го пращат някъде за да бъде разфасован и още по-щателно проверен. На всички от Зейтуни ни премалява, но... нямаме избор. Тихо и търпеливо изчакваме да повторят цялата процедура. Естествено че и нашия автобус им е съмнителен, но изкарваме късмет – след скенера го освобождават и всички радостно и задружно натоварваме всички бидончета с трушия, чувалчета с арабски питки за дюнер и кашони с неизветен собственик, за да влезем най-после в майка България. Преминаването на турската граница ни е отнело около 2 часа... А автобуса на Манор още не се вижда.
България ни посреща с приветствието „Я сега да видим какво си носим” , произнесено от митничар на чието чело сякаш е изписано „Аз съм от ония с къщите, дето ги снимаха от хеликоптера”. Проверката минава учудващо гладко и бързо, но... на пръв поглед. Защото един от сирийците, добре изглеждащ костюмар, лъщящ от мазила, нещо е сгафил и най-учтиво го канят да си вземе багажа, да слезе от автобуса за да го върнат оттатък бариерата и да го осведомят че не е желан в България. Докато текат разговорите дали е недоразумение или наистина е в система като „персона нон грата”, ставаме свидетели на „масирана митничарска проверка” за контрабанда и нелегален внос на цигари. Двайсетина много добре облечени митнически служители от централата в София започват луда проверка на влизащите в България български коли. На турските много-много не им се стараят и ги пропускат непроверени. Ококорени гледаме как на хлапе му разглобяват дори и тонколоните в багажника. Едрогърда циганка протестира че искат да проверят под предния капак на сгрохания й Пасат, но и тя замлъква при вида на 4-5 картона цигари които измъкват изпод двигателя. Професионалисти - и едните, и другите. Ние сме зрители на целия цирк , докато не идват да ни обяснят че и ние сме нарушители, защото от няколко дни можеш да внасяш не 2 картона, а 2 кутии с цигари...
От тук до София всичко беше наред, като изключим това че свърши горивото малко след границата. Само че шофьорите на Зейтуни наистина са едни от най-пеканите с които сме пътували , измъкнаха отнякъде туба с резервно и така стигнахме до бензиностанция. А в БГ бензиностанции колкото си искаш.
От Дамаск тръгнахме в 8 часа сутринта на предния ден, в София бяхме около 17.30 на другия –около 35 часа. Имаше и други начини да стигнем до Сирия ,но заради това което видяхме по границите, си заслужаваше дългия път. Определено. Не видяхме само как идват ония с качулките и натръшкват по корем наркотрафиканти. Знам ли... Автобуса на Манор още го нямаше.

До Акаба и назад - част8 - Мар Муса

Мар Муса – едно необикновено място

Въпреки точното планиране , прогамата е преизпълнена и последния ден ни е свободен ( вече съжалявам че не останахме на Червено море да се попечем ). Не ни се стой в Дамаск и решаваме да „отскочим” до Мар Муса – манастир на Сирийската ортодоксална църква, построен през 6 век след Христа , на мястото където е живял отшелникът Дейр Мар Муса ал Хабаши , син на Етиопски крал. Бяхме чели че тук всеки е „добре дошъл” да остане колкото си иска , стига да помага в готвенето и чистенето. Манастира винаги е бил в „особени” отношения с Ватикана. Големия проблем не е че тук живея и работят както мъже, така и жени,и това е може би единствения смесен манастир. По-сериозното е че обитателите на манастира признават Исляма , считайки го за истинска религия , равноправна на Християнството. Нещо съвсем обичайно за тия земи.
Пътуване до това място не е предвидено и не сме много наясно не толкова как ще стигнем, а как ще се върнем… Натрупали опит и рутина , поразпитваме и от познатия ни Maalula karaj се качваме на маршрутката за Al Nabk. Бях чел още че до манастира няма редовен транспорт, което се оказва истина. Споменавам го няколко пъти на Жени докато се друсаме във вмирисаното бусче и притеснени, подпитваме шофьора. В Набек други за манастира няма и се договаряме да ни закара дотам за 450 сирийски ( 10$ ).
Което си е направо обир в сравнение с 2$-вия билет до тук . Следват 20-30 км из сирийското „нищо” които ни се струват цяла вечност. В подножието на планината сред цялата тази пустош, където не видяхме жива душа, добре асфалтирания път свършва. „Ами обратно?”. Шофьорът вдига рамене, обяснявайки нещо на неговия си език, и ни сочи манастира горе, докато припряно брой парите. Слизаме и запушваме по цигара - за да се „съсредоточим” – както му казваме когато на някой му е нервно, притеснено или уплашено. Дошли сме до тук и няма връщане , в буквалния смисъл. Качваме бавно и замислено пътеката нагоре. Въобще не мисля за манастира , разбира се.
Манастира отвън изглежда като крепост – дебели каменни стени , с дупка метър на метър за врата. Промушваме се и се оказваме в двора му , който е и тераса с страхотен изглед към долината. Това е мястото което мен лично ме впечатли най-много!!! Две момичета по дънки метат двора, момче бели картофи… Абсолютно никой не ни обръща внимание! Все едно сме невидими! Започвам да се чувствам неловко и не на място. Едва след като вадя апарата и започвам да снимам, отнякъде се появява мъж , който заприказва Жени. За първи път откакто сме тук, някой говори с нея! „ Откъде сте?”, „Ще останете ли да преспите тук или само да разгледате?”, „Ако искате да споделите обяда ни, но ще трябва да промогнете за приготвянето му?”, „А-ха, само за малко.Защо не влезете тогава в старата църква, а аз ще Ви направя чай през това време?”… Другите на терасата продължават с метенето и готвенето, без да ни забелязват…
Събуваме се пред малкия отвор ,служещ за вход на църквата и влизаме почти пълзешком. Присядаме край стената на застлания с черги под и всеки се отпуска в своите мисли… И притеснения… Нещо особено витае в тази малка , стара църквица… Може би духа на истинските правовославни… Тишината действа успокояващо , отпускащо… Започваш да забравяш дребните неудобства и притеснения… Не и Жени, разбира се ! Неспокойният й и непримирим дух неспира да я човърка – как ще се приберем от тази пустош! Което се оказва мнооого лесно. След кратък разговор на чаша чай с игумена и младежите, които вече са приключили с чистенето и готвенето и се стягат да си тръгват, Жени се договаря да извикаме по мобилния! цяла маршрутка и да си поделим цената. Елементарно, Уотсън! Започвам да съжалявам, че бързаме да си тръгнем от това място, но… както се казва „ дамите са с предимство”. В маршрутката завързваме разговор кой от къде е. Изненадани сме от пъстрата компания – американка, австралиец, германец, англичанка с албанец… И двама българи ( ние ) естествено… Когато казваме откъде сме, следва кратко възклицание – „Аааа, страната на йогурт!”… Само толкова... (Без коментар)
В хостела в Дамаск намираме само „постоянното присъствие” – австралиец, който от 3-4 месеца е тръгнал да се поразходи по света. „Добре,бе, а от къде пари?” - любопитстваме ние. „Ами като свършат спирам някъде да поработя” „А ако свършат в България?” - веднага го контрираме. „ Е, ще гледам да не свършат точно там!”…
Всъщност, хората пътуват! Много и продължително. И то сами , като волни птици. А не както сме свикнали ние – на кратки организирани екскурзии, като за пенсионери, за да не се преуморяваме. И където трябва да се съобразяваш с още 40 човека. В този хостел, а и не само там, се срещнахме с всякакви и от всякъде – холандци, американци, поляци , корейци, австралиици, дори и семейство възрастни немци.
Разхождаме се за последно познатите ни улички на стария Дамаск, защото утре в 8.00 трябва да сме на автогарата за да хванем автобуса за Алепо, от там ,около 13.00 - автобуса за София. Защото всичко хубаво рано, или късно, свършва. И нашето пътуване е към своя край. Уморени сме – много път изминахме, но още повече сме изморени от емоциите.