До Акаба и назад - част8 - Мар Муса

Мар Муса – едно необикновено място

Въпреки точното планиране , прогамата е преизпълнена и последния ден ни е свободен ( вече съжалявам че не останахме на Червено море да се попечем ). Не ни се стой в Дамаск и решаваме да „отскочим” до Мар Муса – манастир на Сирийската ортодоксална църква, построен през 6 век след Христа , на мястото където е живял отшелникът Дейр Мар Муса ал Хабаши , син на Етиопски крал. Бяхме чели че тук всеки е „добре дошъл” да остане колкото си иска , стига да помага в готвенето и чистенето. Манастира винаги е бил в „особени” отношения с Ватикана. Големия проблем не е че тук живея и работят както мъже, така и жени,и това е може би единствения смесен манастир. По-сериозното е че обитателите на манастира признават Исляма , считайки го за истинска религия , равноправна на Християнството. Нещо съвсем обичайно за тия земи.
Пътуване до това място не е предвидено и не сме много наясно не толкова как ще стигнем, а как ще се върнем… Натрупали опит и рутина , поразпитваме и от познатия ни Maalula karaj се качваме на маршрутката за Al Nabk. Бях чел още че до манастира няма редовен транспорт, което се оказва истина. Споменавам го няколко пъти на Жени докато се друсаме във вмирисаното бусче и притеснени, подпитваме шофьора. В Набек други за манастира няма и се договаряме да ни закара дотам за 450 сирийски ( 10$ ).
Което си е направо обир в сравнение с 2$-вия билет до тук . Следват 20-30 км из сирийското „нищо” които ни се струват цяла вечност. В подножието на планината сред цялата тази пустош, където не видяхме жива душа, добре асфалтирания път свършва. „Ами обратно?”. Шофьорът вдига рамене, обяснявайки нещо на неговия си език, и ни сочи манастира горе, докато припряно брой парите. Слизаме и запушваме по цигара - за да се „съсредоточим” – както му казваме когато на някой му е нервно, притеснено или уплашено. Дошли сме до тук и няма връщане , в буквалния смисъл. Качваме бавно и замислено пътеката нагоре. Въобще не мисля за манастира , разбира се.
Манастира отвън изглежда като крепост – дебели каменни стени , с дупка метър на метър за врата. Промушваме се и се оказваме в двора му , който е и тераса с страхотен изглед към долината. Това е мястото което мен лично ме впечатли най-много!!! Две момичета по дънки метат двора, момче бели картофи… Абсолютно никой не ни обръща внимание! Все едно сме невидими! Започвам да се чувствам неловко и не на място. Едва след като вадя апарата и започвам да снимам, отнякъде се появява мъж , който заприказва Жени. За първи път откакто сме тук, някой говори с нея! „ Откъде сте?”, „Ще останете ли да преспите тук или само да разгледате?”, „Ако искате да споделите обяда ни, но ще трябва да промогнете за приготвянето му?”, „А-ха, само за малко.Защо не влезете тогава в старата църква, а аз ще Ви направя чай през това време?”… Другите на терасата продължават с метенето и готвенето, без да ни забелязват…
Събуваме се пред малкия отвор ,служещ за вход на църквата и влизаме почти пълзешком. Присядаме край стената на застлания с черги под и всеки се отпуска в своите мисли… И притеснения… Нещо особено витае в тази малка , стара църквица… Може би духа на истинските правовославни… Тишината действа успокояващо , отпускащо… Започваш да забравяш дребните неудобства и притеснения… Не и Жени, разбира се ! Неспокойният й и непримирим дух неспира да я човърка – как ще се приберем от тази пустош! Което се оказва мнооого лесно. След кратък разговор на чаша чай с игумена и младежите, които вече са приключили с чистенето и готвенето и се стягат да си тръгват, Жени се договаря да извикаме по мобилния! цяла маршрутка и да си поделим цената. Елементарно, Уотсън! Започвам да съжалявам, че бързаме да си тръгнем от това място, но… както се казва „ дамите са с предимство”. В маршрутката завързваме разговор кой от къде е. Изненадани сме от пъстрата компания – американка, австралиец, германец, англичанка с албанец… И двама българи ( ние ) естествено… Когато казваме откъде сме, следва кратко възклицание – „Аааа, страната на йогурт!”… Само толкова... (Без коментар)
В хостела в Дамаск намираме само „постоянното присъствие” – австралиец, който от 3-4 месеца е тръгнал да се поразходи по света. „Добре,бе, а от къде пари?” - любопитстваме ние. „Ами като свършат спирам някъде да поработя” „А ако свършат в България?” - веднага го контрираме. „ Е, ще гледам да не свършат точно там!”…
Всъщност, хората пътуват! Много и продължително. И то сами , като волни птици. А не както сме свикнали ние – на кратки организирани екскурзии, като за пенсионери, за да не се преуморяваме. И където трябва да се съобразяваш с още 40 човека. В този хостел, а и не само там, се срещнахме с всякакви и от всякъде – холандци, американци, поляци , корейци, австралиици, дори и семейство възрастни немци.
Разхождаме се за последно познатите ни улички на стария Дамаск, защото утре в 8.00 трябва да сме на автогарата за да хванем автобуса за Алепо, от там ,около 13.00 - автобуса за София. Защото всичко хубаво рано, или късно, свършва. И нашето пътуване е към своя край. Уморени сме – много път изминахме, но още повече сме изморени от емоциите.