към Катманду

Катманду, Непал ,17 януари 2013 22:00 местно време ( +6 часа изт.)
Пууу, най-после! След почти 34 часа път сме в Катманду, столицата на Непал, входа към Хималаите, шапката на майка Земя ....
А съвсем мааалко остана да не успеем. След няколко месеца подготовка в последния момент се усетихме че поради липсата на транспортни връзки (и подценяване) може и да не ни стигне времето за да прекосим Босфора за нощния полет ( този път решихме за по-евтино да летим с AirArabia от азиатското летище на Истанбул през Шаржа (ОАЕ) та чак до Непал). Първо пристигнахме в Истанбул със закъснение , сред невероятно, тотално задръстване. Хората от Нишикли се опитаха да ни уредят почти без пари да стигнем до Sabiha Gokcen Airport чрез техните колеги от Памуккале – от Байрампаша отогар до Алибейкьой, от Алибейкой до Дудулу, от Дудулу със тяхна сервизна кола до някакъв терминал, от където пътували безплатни автобусчета до летището....За да е още по-объркано и трудно , в първия етап, на някаква стръмна и тъмна плетеница от магистрали и булеварди, автобуса катастрофира!!! Точно на едно гадно и стръмно разклонение.. А на вън си вали дъждец, за да омаже съвсем асфалта и положението....и така час и половина. Докато Жени не просъсква –„след 10 минути вече няма закъде да бързаме”. За да не правим сеир на комшиите, разбутвам шофьори, застрахователи и всички други, застанали на стъпалата на автобуса, изскачам в тъмното пред първото появило се такси, спазарявам се по непомня какъв начин с ококорения бакшиш, хвърлям раниците в багажника и.. „Чабук,комшу,чабук, че положението се вмириса.” ..На косъм.
На летището в Sharjah се заприказваме с трима българи-Жоро,който лети за Гоа,Индия, и Яна и Евгени, които, ха,изненада! и те летят за Катмандууууу. Времето от 9те часа престой минава весело и приятно в приемане на ценни живото-спасяващи, средство-спестяващи и гладо-засищащи съвети. Жени играе ролята на протоколчик- такава ценна информация от първа ръка. Оставяме Жоро да повиси още малко в очакване на неговия си полет-„Айде,Брат, все нейде ще се видим.” В самолета за Катманду сме само 7 бледолики, но...българите сме мнозинство 4:3 !!! Невероятно! Не знам на непалците какво им дават да пият, или пък тяхната раса си имат слаби пикочни мехури, но такава опашка пред тоалетна в самолет не бях виждал. През целия полет. Един май си кацна в тоалетната...
Непал !...Еййй, как екзотично и загадъчно звучи – Катманду,Непал... А как изглежда при късен полет?
Малкото корейско микробусченце, невероятно как побрало 5ма човека и 8големи раници, пъпли в тъмнината по изровени, отдавна забравили що е асфалт, безлюдни улици.. На много приличащ на английски език , шофьора ни разяснява какво е положението – Тъмно, защото всеки ден по 4 часа има режим на тока. Кално, защото всеки ден вали дъжд (хм, не трябваше ли да е сняг) а асфалт по повечето улици вече няма. Безлюдно,защото не стига че няма ток, ами в 22.00 заведенията затварят. И остават само полицаите с бухалки и военните с карабини, да осигуряват реда всред местното население и спокойствието на малкото туристи, решили да посетят Непал...
Опциите за спане са около 3 - бекпекърски Тамел, духовен Boudhanath или баровски Baktapur. Бусчето спира пред предварително проучено и букнато през booking.com (удобно и сигурно) хостелче в центъра на Тамел,при всичкото бледолико. Хората явно отдавна са на тоя режим, защото са подготвени - акумулатори, агрегати и подобни, познати от нашето недалечно минало, пособия и средства за аварийно осветление. Прилична стая с голямо легло,бели чаршафи, самостоятелна тоалетна и баня- за тия пари, 16$ на вечер двойката, не можеш да очакваш 5звезди. Обаче - няма ток, няма топла вода..След ледения душ вече се осъзнаваме какви ги вършим и къде се намираме- на майната си. След дългото пътуване, многото и различни емоции, треперещи от студ и от вълнение, заспиваме сгушени.
(Понякога взимам такива решения че чак бръмбарите в главата ми стават и ми ръкопляскат!)
Karma Travelers Home - едно нелошо хостелче из кривите улички на Катманду. Още от сутринта,около 8.30 -9.00, те събуждат бибипканията на авторикши и мотопедчета, стържещите отваряния на охранителните ролетки по магазините и виковете на уличните продавачи. В тая бедна държавица туристите сме една от малкото възможности за изкарване на някоя пара и нормално още от първите крачки сме атакувани от всевъзможни оферти за трекове, градски разходки или самолетни обиколки за Еверест, но нищо не ни отклонява от твърдото решение да отделим време единствено и само на историята им и безцелното скитане из калните и тесни улички. Разстоянието през Pashupatinath до Boudhanath се оказва доста сериозно, но няма по добър начин да разгледаш града извън местата за туристи. И двете места са световноизвестни и не се нуждаят от реклама и подробно описание. А от това да се видят от първа ръка. Изумени сме от невероятно високите цени на забележителностите- тук 5$, там 8! Много мразя да давам пари на някой търтей единствено заради късмета предците му да са били находчиви, трудолюбиви и предвидливи и са оставили нещо след себе си. Въпреки раздялата с доста доларчета, гледките а и мисълта че си на такива култови места действат доста успокояващо и сме доволни че сме включили Катманду в маршрута.
Надолу към Kathmandu Durbar Square се качваме на раздрънкана авторикша, което се оказва много полезно. "Таксито" ни стоварва в центъра на площада и така поне тук спестяваме входните такси.
Хапваме в едно гаражче на аварийно осветление, препоръчано от приятел на приятеля на Евгени и открито след немалко скитане, с традиционен Dal bhat - варен ориз , кремсупа от леща и други пасирани зеленчуци за смешните 2$ за двама. Довършваме на покрива на хостелчето под звездите (да напомня че имат режим на тока) "ликвидирайки" бутилчица Тийчърс по повод запознанството, утрешната раздяла и рожденния ден на Йоанна - голямата ни щерка.
На сутринта докато пием чай, собственика, който ни отделя специално внимание по време на престоя - за него сме направо извънземни тъй като е трябвало (цитат) „ …да се порови доста из картата на света за да се увери че някъде на нея наистина има такава страна България, след като е видял мейла преди 2 месеца..“ ни информира:
- Снощи по нашата държавна телевизия даваха кадри от Вашата държавна телевизия как във Вашия парламент един депутат гръмна друг депутат!.... ( случая Доган-Енимехмедов)… Иди обяснявай че нямаш сестра. И то на един нетолкова образован непалец. Дотук с ореола ни на странни и екзотични птици.

Бактапур, Bhaktapur - старата столица. Предния ден Янина и Евгени са поели по своя път из Непал (луди,луди за вързване - из планините е -20градуса) и ние пак се заемаме със скитане из града и доизучаване на малкото исторически забележителности. До старата столица, отдалечена на 15ина километра, стигаме за около час с градски автобус за почти 1$. На входа за пореден път ни убиват желанието за опознаване на непалската история -входа е 50 цента за индийци, пакистанци,афганистанци и всякаква подобна сволач и ....15$ за останалите!!! Пообикаляме около крепостните стени, но така са завардили подстъпите че наземен достъп няма... Няма как, дошли сме до тук и със свито сърце се разделям със сума колкото за няколко седмично ядене. Обирджии! Иначе стария град е най-интересното място от всички. Личи си че тук непалците влагат средства и усилия за да имат "очи" да искат такава цена за гледане - чисто, реновирано, интересно. Няколко часовото лежерно гледане, снимане и препичане на срамежливото слънце е пораздвижено от манифестация, с развети знамена със съветски символи. Местните се правят че не забелязват, бледоликите се скъсват да фотографират, а ние си псуваме на воля и им предричаме "светлото бъдеще" дето ги очаква.
Обратния път към Катманду и кипящия Тамел е изминат отново с градския транспорт за атракция и почуда на местните. Вечерта, след поредната порция Dal bhat следва опаковане на багаж и тъпкане на раници докато чакаме топлата вода. На другата сутрин сме решили да продължим към първия град от 5 седмичната разходка на Индия, свещеният Варанаси.
За това как се стига до там сме изчели всякакви форуми и въпреки това не сме много сигурни как точно трябва да изминем разстоянието от около 600км, пресичайки непало-индийската граница. Или никой не е бил подробен и конкретен, за да не плаши желаещите. Както ще се окаже по-късно.

„ЛАО-ЛАО, МОНАСИ И ..ГАНДЖА“ –част1

Този разказ трябваше да бъде написан преди поне 5-6 месеца но поради куп неоснователни причини все се отлагаше. Някак си невъзпитано прекъснах споделянето на пътуването из ЮИ Азия.


"I love the smell of napalm in the morning."
При предварителното планиране на маршрута в пътеписите на един доста ..луд българин , минал и оттук ( http://www.juriwaro.com/home ) взехме съвсем на сериозно думите му че “в горите и планините в източната част на Лаос все още витаеха остатъците от една партизанска армия, създадена в защита на американските интереси през авантюрата във Виетнам. Според думите му те сега наброяват около 2000 души, а сателитните телефони, мунициите, бирата и командировъчните им се финансират от Тайланд, Франция и Щатите. Партизаните са предимно от малцинството Хмонг, но това “малцинство” наброява около 10 милиона души в Китай, половин милион в Лаос и един милион в Щатите (по външен вид Хмонг приличат на тибетци и монголци; те имат собствен език, собствени представи за закон и характерна езическа религия). Партизаните върлуват из горските села, а понякога правят набези по автобуси, камиони и коли .На някои карти на Лаос фигурира специалната зона Сайсомбун, чиято площ е от 7000 км2 в близост до най-високия връх на страната… а лаконичните думи на правителството са – “Тази зона не е безопасна”.
Подведени и от ученическите спомени за Виетнамската война и разказите на съседчето от съседния вход което се върна объркано и странно след служба в българския контингент, сме избрали да минем през най-западната част, по-далеко от отминали военни действия и последиците от тях, по поречието на река Меконг (не че и тя не ни навява различни асоциации като „Изчезнал по време на акция,Рамбо 1, 2,3 и т.н.)

Слизаме от самолетчето-играчка на летището в LuangPrabang, на десетина метра от самата сграда. Поредната процедура по заплащане на разните му такси, визи и прочие в соцтемпо. Нас специално ни подлагат на по-внимателен оглед , явно не толкова често кацат българи. Или ни се носи лоша слава. Щото мааалко по-нагоре е „Златния триъгълник“- меката на опиума.

Гестхауза , горещо препоръчан от LonelyPlanet се оказва най-обикновена двуетажна къща , по-точно две, за гости с френскоговорящ матриархат. Това въобще не ни смущава, защото не сме се домъкнали до тук за да си говорим със хазяите, а да видим
какво има тук.
След студа и отегчението от Виетнам парещото слънце ни изпълва с еуфория, хвърляме раниците в стаичката и след бърз, ама наистина бърз душ, с мятаме да изследваме градчето. Храмове. Много храмове. Тишината и спокойствието само подчертават тяхното величие.

Учудващо за тия ширини чисти и подредени улички и дворчета.

LunagPrabang се оказва много приятно, чисто и туристическо градче.
Ама ние в Лаос ли сме въобще?

Всички съмнения, опасения, притеснения неочаквано са изчезнали, дори се срамувам за тях.И въпреки палещото слънце е пълно с всякакви бледолики – дрипави, излъскани, странни , весели раста-хипари, скучни и безмълвни старчоци, но.. всички под един знаменател –беше им готино тук. Дори са си спретнали нещо като плаж малко по нагоре по реката, посещаван и от месните монаси…

„Луанг Прабанг е древна лаоска столица, разположена (как би могло да бъде иначе) на Меконг и приютила десетки важни за страната манастири. На север Луанг Прабанг е ограден и от реката Кан, която се влива в Меконг, така че около устието и се получава нещо като малък полуостров. Десетки са забележителностите в околностите – на юг от града има красив водопад с няколко каскади, на север по Меконг може да се видят будистки пещери, а на изток преобладават обраслите хълмове и планини, чиито върхове се извисяват над облаците. В центъра на Луанг Прабанг се намира неголям хълм с манастир, на върха на хълма е вдигната бяла ступа, наблизо е полегнал позлатен Буда, а в твърдата скала има отпечатък от стъпката му. Буда никога не е бил по тези места, а и стъпката е дълга няколко метра, но това няма значение. Будистката забрана “не убивай” се отнася както за хората, така и за мравките (от там идва и вегетарианството), а животните играят важна роля в религията. Техни статуи се срещат навсякъде по храмовете – “Мукат” (на езика пали) се нарича свещената птица, символ на сила и дълголетие, която обикновено носи тежестта на целия храм, а “Сарабу” примерно е името на гущера-геко. Всяка статуя на Буда си има определена символика и име, а на една от всичките 44 статуи седмоглава “Нага” (змия или дракон) бди над него по време на молитва (“нага”-та често се вие като парапет по стълбищата на храмовете, а когато монасите започнат групом да се молят, един от тях задължително остава отвън и също се оглежда наоколо).“ –цитат от блога на Юри.

Вечерта , след посрещане на залеза от хълма заедно със стотици като нас, тръгваме из нощния LuangPrabang. По централната улица, превърната в етнобазар е невъзможно да се мине спокойно (разбира се че я прекосяваме по цялата й дължина, два пъти) Направо немога да повярвам откъде се появи толкова народ. Задържаме се в един антикварен магазин, пълен с уникални фигурки (съмнявам се че са антики), ала след усилен пазарлък не стигаме да сделка. Сега съжалявам , разбира се, но там настроението е приповдигнато и пропускаш да оцениш напълно нещата които виждаш или докосваш. Но заведенията се празниии.. Освен скъпарските, там е пълно с англоговорящи пенсии. Къде, по дяволите, се хранят всичките тия?!? Слизаме надолу и сядаме на една тераса , надвесена на дървени колове над реката. Риба на бамбукова скара (сервира се със скарата) подобна по форма и вкус на нашия шаран .Отегчени от празното ресторантче, притеснени от скърцащия и поклащащ се дървен под, приключваме деня на 30-35 градуса влага, след като сме го започнали с 5градуса и студ в Ханой.

Желая ти достатъчно !!!

Наскоро чух майка и дъщеря в последните си мигове заедно на летището, на което дъщерята заминаваше.Близо до чекпойнта, те се прегърнаха и майката каза: "Обичам ти и ти желая достатъчно"...
Дъщерята отговори: "Мамо, съвместния ни живот беше повече от достатъчно. Твоята любов е всичко, което някога ми е било необходимо. Желая ти достатъчно, много, мамо." Целунаха се за довиждане и дъщерята мина за проверка.
Майката се приближи до прозореца, където седях и аз можех да видя че се опитва да задържи сълзите.
Опитах се да не навлизам в нейното лично пространство, но тя ме посрещна с въпроса -"Знаете ли какво е да кажете довиждане на някой, знаейки че е завинаги?
-"Извинете ме, но защо е това сбогуване?
-"Стара съм, а тя живее много далече. Има предизвикателства, пред които е изправена, и реалността е...че следващото идване ще е за погребението ми", каза тя.
-Когато казахте „Довиждане“, аз чух как казахте и : "Желая ти достатъчно". Може ли да попитам, какво означава това? … Тя започна да се усмихва.
-"Това е пожелание, което се е предавало с поколенията. Родителите ми го казваха на всеки." Тя замълча, погледна нагоре, сякаш се опитваше да си спомни подробности и се усмихна още повече.
-Когато си казахме 'Желая ти достатъчно“, ние си пожелахме да има живот, изпълнен с достатъчно добри неща, за да ни поддържат". …После се обърна към мен, тя сподели следното, което рецитирам по памет,
-"Желая ти достатъчно слънце, за да запазиш мирогледа си светъл.
-Желая ти достатъчно дъжд, за да оцениш слънцето още повече.
-Желая ти достатъчно щастие, за да запазиш духа си жив.
-Желая ти достатъчно болка, така че най-малките радости в живота да изглеждат много по-големи.
-Желая ти да получиш достатъчно, за да изпълниш желанията си.
-Желая ти да загубиш достатъчно, за да оцениш това което притежаваш
-Желая ти достатъчно " Здравей" , за дполучиш и последно"Сбогом".
След това тя започна да плаче и се отдалечи.

Казват че отнема една минута да намериш СПЕЦИАЛНИЯ човек. Час, за да го оцениш. Ден да ги обичаш. И цял един живот, за да ги забравиш“ ……………
Тази случка се случи на Терминал 2... или май беше на друго летище ... има ли значение.. По-важни бяха мислите които останаха в съзнанието ми...И вашето..