Kelimutu, Flores, Indonesia

Енде, остров Флорес - Красивата гледка на островърхи островчета всред безкрайното море е нарушена от остите виражи на самолетчето, което захожда за кацане. Самолетната писта започва от самия плаж и се притеснявам дали колесника няма да заоере в пясъка. Леко ръми и пред стъпалата е застанал местен който раздава чадъри за да не се намокрим докато повървим до единствената масивна постройка наоколо, служеща за аерогара. В очакване на раниците пред дългата 3-4 метра лента в малката заличка се заприказваме с единствените двама бели. По акцента се разбира че са славяни. Украйнци - Артьом и Костя. Идеално! Дотоваряме се да наемем заедно кола до Мони и започваме оживено да се разпитваме кой, откъде, закъде... Пътят следва дълбокото и стръмно ждрело изкачвайки се в планината. Релефа е хималайски- пропаст от едната страна и високи скали от другата. С една съществена разлика - Зелено... Много зелено... Всички нюанси на зеленото... Толкова зелено че си мислиш че нещо ти е станало на очите и виждаш само в зелено. Малкото открити площи са терасирани и превърнати в оризища. На няколко места булдозери избутват падналите от скорошния дъжд големи камъни и тонове пръст. Шофьорът, дали от икономии или може би Тойотата е чужда и я пази, се опитва да кара под 2000 оборота по стръмните завои, което неминуемо довежда до загряване на двигателя. Докато пушим цигари и чакаме колата да изстине, провеждаме кратък инструктаж за начин на управление на МПС при постоянен наклон съчетан с многобройни завои. След десетина завоя пак се влачим, задминавани от всякакви превозни средства, за да спрем след половин час пак "да пушим". 2 часа по-късно най-после преодолели разстоянието от 50 км стигаме Moni - базов лагер за вулканичните езерата Kelimutu... Къщи, сковани от различни по размер, дебелина и произход дъски разположени покрай виещия се път. Селцето, 30-40 бараки, е не повече от три завоя. Няколко прасенца ровят съсредоточено край пътя. Заобикалят ни две дузини хлапета и ни се радват на техния език. Местните ни се усмихват, накацали по тераски и прозорци. След кратки огледи и пазарлъци в няколко бараки с надпис "Guesthouse" поддаваме на любезно и много добре говорещо английски хлапе, което ни отвежда в неговия " евтин и чист хотел" в заден двор на циганската махала на селото. Бунгалата са сносни на пръв поглед но пейзажа е леко смущаващ. Изкушени от ниската цена се настаняваме. Maria inn е кръстен на възрастна жена, която не спира да предлага всевъзможни трекове и екскурзии на учудващо сносен английски само и само за да ни задържи по-дълго. Тук сме извън активния сезон и сме им много ценни. "Ооооо, мистър! Ама как само две нощувки. Има толкова неща за гледане" И два часа не бих стоял ако не са ограничените транспортни възможности. Чудя се откъде ми дойде идеята да стигнем чак до тук, на около 12 000 км - на майната си! Докато си говорим с бабката пред нас с тихо гухтене преминава дребно малко черно прасенце, с бутчета по- малки от нашенските пуйки и бузеста глава по-голяма от него. Артьом се изправя, с игрива усмивка вади телефона и ни пуска..... "Буба Мара" на Брегович!... Много точно и подходящо - Направо сме си във филм на Костурица!

При огромните количества дъжда който се изсипва годишно и пълноводните реки наоколо повече от странна е липсата на вода. Трябва да се включи помпа за да има за санитарни нужди. Дали защото са християни в най-голямата мюсюлманска държава или правителството е отписало този планински остров. Или си ги мързи да направят нещо повече от най-елементарното и достатно необходимото!
Още по тъмна доба ни събуждат петленцата из селцето. Нямат ни умора, ни спиране тия дребни гадчета. Снощи трябваше да не отказвам пилешкото!
- "Мистър, чикен?"
- "По колко бройки са в порция?" питам 'Иван гледайки живото пиленце в ръката му.
( Остров Флорес е християнски ( що ли не се учудвам) и повечето са с имена на апостоли. Има и един 13 годишен Стефа'н, сираче което са приютили и се грижат за него, а той помага в "бизнеса" докато не е на училище.) След петленцата идва ред и на баба Марийка да доразбуди къщата и на висок глас да разпредели задачите, преди да тръгне за сутрешната молитва в селската църква. А ние да се стягаме за каквото сме се домъкнали чак тук,най-далечната точка до която сме стигали досега - вулканичните езера Kelimutu.
15км догоре ги преодоляваме с автомобил защото денивелацията е сериозна. За да не се повтори разочарованието от Brоmo, днес тръгваме около 10ч. след като мъглата се е разнесла и слънцето напича. Най-после! След два неуспешни опита най-после виждаме отблизо как изглежда вулкан. Красиво е!
Според легендите в зеленото езеро отиват душите на мъдрите хора, в синьото - на младите, в червено-черното - на грешните души. Само не разбрах женските души къде отиват ;)
Слизането по пустия криволичещ път в началото е приятно и весело и минава в снимки и анекдоти, докато не се задават следобедните облаци и замислят компанията. Стопираме някакъв товарен камион и част от нас се качват отзад, в празната каросерия, да послушам индонезийски рап на свеж въздух от супер голяма тонколона ! "Давай, брат'чед, че дъжда иде!"
Пребити от ходене молим да пуснат помпата и след хладкия душ се трупясваме за следобеден сън. Нещо не ни се излиза на разходка и оставяме Артем и Коля да намерят транспорт за връщане до Енде. Те са решили да наемат кола за няколко дни за да доразгледат острова и пътьом да ни оставят на летището в Енде откъдето ние ще започнем нашето завръщане към дома през Labuan Bajo - отправна точка за еднодневна екскурзия до един от двата острова на Комодските варани>
На сутринта бавно и спокойно си взимаме довиждане със семейството. Докато минавам край боботещата помпа обръщам глава и виждам маркуча й излизащ от рекичката която се списка по байра....( "Ка-лаш-ни-ков" , "Ка-лаш-ни-ков"... Артем, а тая имаш ли я ?!?!?)

Merpati airlines

Поредният "интересен" ден.
Konodo Labuan Bajo Airport.
Интересното започва още при проверката на багажа на входа на една аерогара с площ не повече сто квадрата, на която чекинга е на обикновена дървена маса, а кантара за проверка теглото на багажа е като по нашенските пазари - квадратен,но с електронен дисплеи.
- А, какво има в багажа? Я вадете, мистър! - на трудноразбираем английски нарежда служителя зад малкия скенер. Заобикалям дългата 70-80см лента и минавам зад него, за да видя на монитора какво "на майната си" иска.
Мидите на Жени!!! Вчера докато "шнорхелуваше" изкопа две черупки от миди големи колкото капак на тенджера. Започвам разтоварването на раницата, грижливо подреждана час и половина за да не се увреди улова.
- Аааа, още една! Имате още една!
- Ама това го намерихме на плажа. Нищо специално. А и закъсняваме за полета на Merpati
- Не! Не може! Забранено! Я отваряйте и другите раници.
Разтоварвам мръсно бельо, черупки от миди, вулканични камъни, чисто бельо, фигурки от Мианмар.... Едновременно с мен и Жени извършва същата процедура. И докато събирам изсипаната торбичка със слипове, единият гледащ с любопитство какво точно носят туристите в тия големи раници възкликва:
- Merpati air няма полети днес,мистър!
- Как да няма бе, ние си имаме електронен билет! Преди два месеца го платихме!
- Мистър, днес няма полет на Мерпати!
Вадя разпечатките. Без да ги поглежда, служителя се опитва да каже нещо на английски от което разбираме само "банкрут".
Зарязваме изсипаните раници, минавам през металдетекторите без да ни пука дали пискат и връхлитаме върху масата която служи за чекинг. Няма такъв полет!Няма и помен от такава компания! Това е! От вчера са спрели да летят. А на идване преди 5 дни им се кефих на какви "интересни" самолетчета ще летим. Има полет след 15 минути и след 16 часа. Какво? Давай за тоя дето тръгва сега! Нееее. Трябва с един служител да отидете ееее до ония бараки които са на 300м отвън. Това е бюрото за продажба на билети на SkyAviation, там ще си купите. Обаче само кеш... Докато стоим вцепенени, двама митничари носят полусъбраните раници и няколко торбички с дрехи. Един от служителите решава да придружи Жени - в нейната "сумка" са билети, паспорти, пари, кредитни карти... За пореден път днес се заемам с нареждането на раниците и за пореден път се убеждавам че половината неща са излишни и ненужни.
Приключвам и се изправям за да се поуспокоя. На входа двама митничари грижливо увиват мидените черучки във вестници и си ги скатават под бюрото. След това ме поглеждат най-невъзмутимо за да ги поздравя с "мамата". Връща се и Жени - още по червена, задъхана, "хвърляща искри":
- Резерва замина!
- Ама...
- Давай да се качваме, че ще утрепя някой!
Чекираме се, вземат ни раниците в ръце и заедно прекосяваме стотината метра до самолета. Все пак имаме късмета да ни настанят зад първа класа, до аварийния изход, и има място за още три реда седалки.
След около час кацаме на Бали. На голямото и излъскано летище никой нищо не знае, или поне не иска да взема отношение, все едно никога не е съществувала Merpati. С последните налични пари в брой стигаме хотела в Санур. Освен за парите яд ни е и за черупките. Успокояваме се с лафа на украинеца Артем от Мони:
"Стефан, а може би това не е бил ВАШИЯТ полет!"
Опитите ни да се свържем с кол-центъра на Мерпати за да разберем какво става и с неизказаната надежда да ни върнат парите завършва с "Ало,Ало, Мистър! Не Ви чувам!" въпреки че аз чувам все едно е пред мен. С помощ от офиса у дома и със съвети от magelanci.com задействаме нещата по интернет със връщането на парите и евентуалното обезщетение, събираме малкото доказателства как една компания може да се изпари за по-малко от 24 часа (всъщност успяваме единствено да намерим съобщение в местната преса че след като дори и пилотите не са вземали четири месеца заплати, накрая всички теглили по една майна и не отишли на работа) и излизаме да се разходим край морето.За да е пълна картинката, при опита ми да сменя скатаните 50евро в едно забутано чейнджбюро, балинезето се опитва да ми направи "санже"!
"Опааа, приятел, тия неща ние българите сме ги измислили!!!"
Всичко приключва с миролюбиво "Довиждане" от моя страна. Нещо ми е става в тая Азия, действа ми някак си успокоително и отпускащо...
Та, и днес беше един интересен ден в нашето пътешествие из Индонезия!
Майната му на парите - накрая остават само спомените!

Мианмар - Янгун

Kyeikthio
Последната спирка на нощния автобус от Баган е на една тъмна, мръсна и малка автогара в покрайнините на Янгун. Щом разбират че не сме потенциални клиенти, бакшишите успокоени ни ориентират на коя маса да отидем. След неколкоминутно обяснение за къде сме тръгнали ни продават билетите, товарят ни раниците и ни качват на най-ранния междуградски автобус. 5 часа по-късно ни стоварват на едно кръстовище указвайки с ръка "Тиякту деър", в район в който наименованията на градове и забележителности от форуми и гидове нямат нищо общо с местното звучене. Следва продължителна сверка на имена и посоки с ококорените Кайен пипъл. Когато има желание винаги се намира и решение -продали са ни билети за грешно направление и коригираме маршрута на задните седалки на 50кубикове моторчета. Набързо намираме и място за спане на 200м от тракстейшъна, и то на доста прилична цена в сравнение с "двете брадви" до тук, и хвърляме раниците на "рецепцията". (тракстейшън-спирка за камиони. тъй като мястото е високо в стръмната планина, за нежелаещите да минат по дългата 15км пилигримска пътека местната управа извозва богомолци и туристи в каросерията на камиони. никакъв дуг транспорт не може да влезе по бетонния път) Заемаме място на тесните, дори и за местните, пейки в каросерията на един от откритите камиони и притиснати от всички страни започваме масовото люшкане по стръмните завои нагоре.
И ето ни пред едно от "чудесата" на Мианмар, свещения за всички будисти хълм, Golden rock както го знае цял свят или "Just stone on a rock" - както го нарече в Мианмар един англичанин! Поредната цел е достигната! И снимка със знамето е направена!
Мястото може би наистина е мистично или енергийно. Спим около 10-11 часа въпреки всички звуци идващи през тънките бамбукови стени от градчето под нас, поразбудени за кратко от някакво петле разкукуригало се посред нощ край бунгалото. Сутринта пием поредното 3в1 този път на гледка с палми и на планината срещу нас. Направо да не ти се тръгва.
В автобусите, след традиционната преди всяко пътуване молитва, пускат мианмарска естрадна музика. Сюжетите на клиповете са почти едини и същи - двама вървят из парка хванати за ръка и се гледат мълчаливо или един Ромео виси цяла песен под балкона и реве с крокодилски сълзи. В автобуса обратно за Янгун ни поднасят изненада. Пускат ни всевъзможни кавъри - Елтън Джон, Модърн Токинг, Бионсе, почти цял концерт на АББА... Някой са сполучливи, но ако Джей Ло чуе нейната направо ще онемее. Сещам се и за нашето недалечно минало когато със сполучлив текст върху сръбска или гръцка мелодия някои станаха звезди - "обичам шопската салата, с ракия ледена да пия"... Защо обаче точно за тая мелодия се сещам.? Може би защото храната в Мианмар е смесица между индийската и тайската. Ориз със сосове, не толкова на брой колкото в Индия, и зеленчукови супи, не толкова люти като тайските. Само не мога да разбера защо азиатците си мислят че уестърн туристите вместо вода пият бира и са много разочаровани ако не поръчаш - сакън, да не се обезводниш!

Янгун = Шведагон пагода(ShweDagon Pagoda) или още „Златната пагода”. Високата близо 100 метра уникална постройка е разположена на запад от езерото Кандаваги (Kandawgyi Lake). Храмът се счита за най-тачената будистка пагода в Бирма. Внушителният храм, който може да се види от всяка точка на Янгон, е построен през 6 век. Историята на пагодата е всъщност историята на Янгон, защото тя е издигната непосредствено след създаването на града. Мнозина я определят за световно храм-чудо. Златото, използвано за облицовката на храма, е приблизително девет тона. На върха на пагодата има множество изящни скъпоценни камъни.

Почитта си към Буда местните са изразили и чрез друга впечатляваща постройка – Чауктатгуи пагода (Chaukhtatgyi Pagoda). Свещеното място претворява образа на полегналия Буда. Колосалната фигура е дълга над 70 метра, построена е в началото на миналия век, като на няколко пъти са полагани грижи за цялостното й реновиране. Стъпалата на Буда са облепени със фамозна стъклена мозайка, разказваща за 108 – те характеристики на божеството. Има още няколко по-сериозни пагоди - Сюл (Sule Pagoda), Киауктавги (Kyauktawgyi Pagoda).
Буда, Буда, Буда...
След девет дни вече сме се наситили на Буди и затова отделяме време само на Златната пагода. Влиза се както навсякъде бос по дълги, широки и високи коридори край магазинчета и сергии с всевъзможни джунджурии. Решавам докато я разглеждаме да преброя в колко храма се молят, изключвайки тия на открито, но бързо им загубвам бройката. Впечатляваща е! Не може да се опише атмосферата на мястото, мащабите му и респекта който излъчва този храм. Снимаме захластнати като японски туристи или почиваме на сянка мълчаливо съзерцаващи уникалността на ShweDagon Pagoda.

Британските колонизатори, както навсякъде където са присъствали, построяват множество красиви сгради с административни функции. Сред тях са Кметството, Висшият съд, сградата обслужваща пристанището, бившата сграда на железниците (Mee Ya Htar building), с характерните за тези постройки червени фасади. Потомците на Великобритания оставят след себе си и красивата катедрала Сейнт Мери, както и англиканската катедрала Света троица. (В Бангладеш и до днес използват железницата построена от преди век без въобще да я ремонтират или да полагат някакви грижи дори! Релсите са разкривени, вагоните всеки момент ще делайлират, но си върви - това е да паднеш на колонизатори... Така ми казаха и може би ще трябва да се провери на място.) Потомците на Великобитания оставят след себе си и красивата катедрала Сейнт Мери, както и англиканската катедрала Света троица. Янгон е и религиозна смесица от будистко, мюсюлманско и християнско население на града. Дали този баланс ще бъде запазен след последните събития край Мандалай, само Буда знае.
Друга главна туристическа дестинация и атракция е закрития пазар Богиоки (Bogyoke Market), отрупан със сувенири и традиционни творения на изкуството, антики, гоблени, скъпоценни камъни и изящни бижута, изработени от местни занаятчии или китайски фабрики. Не ходете там ако не знаете какво търсите! След кратък преглед на цените на рубините (които се добиват в Мианмар, по принцип,защото с толкова дръпнати очички зад щандовете...) с носталгия и съжаление си спомняме фабриката в МаеСай на Тайландско-Мианмарската граница.
Не ги обичам тия столици и това е!!!!! Дали се наситихме на будизъм или защото начертаната програма е изпълнена... някак си ни е скучно. Града има какво да предложи но....

Нямаме търпение да стегнем раниците и да стигнем до летището. На път за Индонезия и по-точно островите Джава, Флорес и ... Бали!!!