28 януари 2012година след Христа. Ден 8 от нашето пътуване из югоизточна Азия
На аеропорта сме само трима бледолики- ние двамата и едно втренчено в нас хлапе. Докато се чудим под парещото слънце да рискуваме ли със счупената маршрутка , то се приближава и с френски акцент пита дали знаем в кой район са гестхаусите. Ееее, сега ще се обиждаме ли. След толкова ровене в нет-a, естествено че знаем – Сусоуат кей ( не че той знае къде е и какво е ). - Давай да поделим тук-тук-а и да се мятаме. Хлапето е едва на 22, но от 4 години работи къде ли не като готвач и сега , след Австралия, Нова Зеландия, Бали и т.н. решило да се види с приятелите, и то точно тук, в Камбоджа. Бакшиша маневрира сред мотопедчета и лендкруйзъри и от време на време спира да си размени някоя дума със случайно стоящи, съсредоточени в предстоящото пресичане на оживения булевард, местни. Накрая не изтрайваме и вадим картата, за да го ориентираме къде отиваме и къде се намираме, на което френчето се опулва.
– Мистър, Вие за първи път ли?
– Че кой е луд да повтори.
След Сингапур това тук си е направо културен шок. А сме само от 15 минути в Камбоджа. Хостела се оказва ресторантче с няколко стаи над него. На бара , пред огромна, разбирай наистина огромна, халба бира е заседнал вече порядъчно пийнал, приличащ на някой от братята от ЗиЗиТоп, австралиец, който на техния странен и неразбираем английски ни приветства с добре дошли. Пиер ( май така беше името на франсето ) е убеден че приятелката му категорично ще откаже да спи на такова място и след уговорка за късна бира, тръгва да търси по-цивилизовано място за преспиване. На нас не ни пука. Стаичката е чиста, вратата се заключва, има гореща вода – какво му трябва повече на човек. Е , няма прозорци, ама в тая гюрлутия, и в тая горещина, по добре е че няма. Пък и ние сме само за малко, за една вечер. На път за великия и световно известен Анкор. Добре че Аджелина решила да се снима точно там, иначе …. щяха да видят толкова туристи само по телевизора.
Правило първо - влезеш ли някъде, първо как ще излизаш т.е. първо търсим с какво и от къде ще се измъкваме от този град. Решаваме да е с обществения им транспорт и по- точно Mekong express. Намираме офиса, който въобще не е на указаното в пътеводители и форуми място. Вътре климатиците дънят на режим "замръзване". Приятно облечни момичета най-учтиво ни проверяват паспортите и записват имената (сетете се как се обяснява на азиатец как се пише Евгения) Обясняват ни най-учтиво и подробно кога и как ще пътуваме и ни връчват билетите. Хм. Очаквахме едва ли не да си седят все още по палмите, а за сега печелят по точки. И пред Адрес-Груп, и пред Биомет.
След освежаваща проба на душа, решаваме да разгледаме града. По крайречната улица, същата Сусоуат кей, тръгваме надолу. Улицата всъщност е и туристическата зона. Бар до бар. Пълно е с бледолики, а това в първите часове на непознато и затънтено място винаги действа успокояващо. Отблъсквайки постоянните атаки на бакшишите след около половин час стигаме и историческия център. Президентския дворец, кралския дворец, Ват едикойси, голям централен площад, по който щъкат хлапета, които искат да ти продадат я картичка, я книжка.. Не е чак толкова лошо, колкото го представят разглезените бледолики из форумите на трипъдвайзъра…Все пак и тук е минал комунизЪма. Сега са конституционна „монархия”.Семо дето монарха си е градинар по душа, изпълняващ в името на родината ролята на баща на всички кампучиици, заложник на управляващата партия в собствения си дворец.
Но до първата пресечка! От там града тотално се променя. Дет’ се вика – Добре дошли в истинския Пном Пен!
Решаваме че трябва да отидем до руския пазар. Кой руснак пък ще реши точно тук да се засели, камо ли пазар да прави. Нооо…така пише из форумите- да не пропуснете руския пазар- Phsar Orusey. За капак решаваме и да не пускаме никава аванта на тия кръвопийци, водачите на най- разпространеното в югоизточна Азия обществено превозно средство - тук-тук. Което се оказва нож с две остриета – от една страна дъъълго вървене под жаркото слънце из мръсните и намирисващи улици, съсредоточено и напрегнато пресичане, провирайки се между хвърчащите моторчета. От друга страна, и да бяхме искали , нямаше да намерим по-добър начин да видим истинското лице на столицата на Камбоджа.
Къде ще видиш фризьорски салон на тротоар, с покрив от брезент. Че и клиенти си има.( Забележете вдъното на снимката,вляво , един от нас дори се двоуми дали да не си направи прическа А-ла кхмер.Пък и цената ще е колкото една бира. А! След една пресечка и барче, очакващо своите клиенти.
Като го гледам, няма да ги дочака. От местните, разбира се, чак до там все още не бяхме пощуряли...
Във вътрешността хората са по-усмихнати, по-малко досадни. Дори някои ни гледат странно – тия пък какви ги дирят точно тук, където няма нищо за гледане, освен нашата си мизерна действителност.
Бродейки из улиците, се сещам за съдбата и на тая, опитала се да строи развито соцобщество, страна. След виетнамската война, дошлите на власт Червени кхмери, помагали на виетнамците в нея, решават да строят общество на тружениците, разправяйки се преди това с всички интелигентни и образовани. Резултатът всички го знаем – една обезглавена и зомбирана нация,затънала в собствената си мизерия. Повече от 3 000 000 (три милиона ) народ изтрепан като некачествен материал за експеримента „аграрна Кампучия”. Не правите ли асоциация с едни други братски партии... Но това тук граничи направо с канибализъм. Учуден съм че зад любезността и приятелската усмивка на азиатците се крие такава жестокост към себеподобните.
Най-после стигаме прословутия руски пазар. Руски, ама друг пък. По страховита дупка досега не сме виждали! В началото се опитваме да съберем смелост. Е-е-е , до тук дойдохме, как тъй няма да влизаме!... Клаксоните на всичко което се движи ни връщат в действителността. Второто ни Аз заговаря. – Алоо, Вие в ред ли сте,бе! Ми то дори дръпнатите го заобикалят. Решаваме да се задоволим само с постижението, че сме бродили поне час из този шумен, мръсен, на места стряскащ, град.
Продължаваме с безцелното си лутане из претъпканите улици. Чудим се на огромните Тойоти –Ландкруизър, плуващи бааавно в огромното море от 50 кубикови моторчета. Само дето неразбирам за какъв са им тия огромни машини в тая прашасала и бедна страна. Сигурно да си наобикалят наводнените оризови полета . Явно и тук си имат комплексирани новобогаташи.Улиците се задръстват от народ и движението става невъзможно. Заболяват ни вратовете от постоянното озъртане да не предизвикаме някое ПТП, че за повечето ние сме атракцията и се отплесват за да ни зяпат. С много мъка решаваме да вземем все пак някой тук-тук, че разходката се е превърнала в „придвижване с препятствия”. Удобно. Някой друг да мисли къде и как да се промуши. Пък и так се чувстваме по-европейци.
Завръщаме се в туристическия район. И по-точно на прословутата Sisowath Quay. Само че тук вече е станало още по-задръстено. Насядалите по кръчмите бели са привлекли всичкото камбоджанец. Всеки втори е тук-тукаджия и ти предлага евтина обиколка на града, независимо че вече е пълен мрак. Пред всяко заведение те дърпат да седнеш и да хапнеш от тяхната евтина камбоджанска. Всяко хлапе ти предлага книжка... Абсолютна лудница!!! Уморени, сядаме на най-бекпекърската кръчма на по една Ankorbeer, отдъхвайки си от 4-5 часовото бродене из града.
1 коментар:
Здравейте, Може ли да ми дадете някакъв имейл за контакт. Благодаря предварително! :)
Публикуване на коментар