След 8часа път с междуградския автобус за някакви си 380 км, с включени 30 мин за поредната порция ориз със разните му сосове, пристигаме на автогарата в Джодпур. Този град , поне в моите представи, е междина точка към крайната цел в тая посока, и въобще към най-западната точка на Индия - Джайсалмер, градът след който започва тяхната пустиня Тар и недобросъседски Пак'стан, и където сем.Русеви са решили да спят под открито небе. (Понякога взимаме такива решения че бръмбарите в главите ни стават и ръкопляскат - тоя лаф ми стана любим защото много точно казва как се чувстваме в някои моменти)
Преди десетина дни в едно магазинче за сувенири в Каджурахо, след задължителните покани от страна на продаващия и редовните откази от наша страна (все пак не мога да изкупя всички боклуци, трябва да остане и за другото бледолико) решаваме да се пообразоваме по география - що е България, защо не е в Америка а в Европа, къде точно в Европа и т.н Обясняваме му, въпреки че се чудя за какъв му е на тоя индианец, след като аз имам повече познания дори за собствената му страна. Най-накрая, след като е получил информация за поне една година, изненадващо изстрелва - покажи ми вашите пари! Въодушевени от неговата настоятелност да научи за страната България му връчваме банкнота от 2 лева -Колко е това?- 1евро. - Ооо, сенкю! (Незнам как ги учат в училище но повечето индиици бъркат "т със "с", "ф" с "п", такива ми ти фонетични неразбирателства.)
Джодпур.Типичното индийско градче с тесните улички, скитащите крави и бибипкащите моторчета, тук-туци и дори автомобили (да им се чудиш на техния пък мазохизъм). Тук забелязваме дори някакво подобие на нашата си "Чистота" - някакви размахват едни метли, без никой да знае защо, и какво трябва да се получи.И за да е още по-пъстро , шумно и интересно -улучваме точно пазарен ден.
На пазар като на пазар.
Да се попазарим с почти всички индианки за неща които никога, ама дори и да ни ги подаряват, няма да вземем, камо ли да даваме пари за тях. Задължително да вкусим почти всички подправки, за да разочароваме продавачите с " Ъ, то това и у нас го имаме". Обичайното губене на време по пазара на хора дето са тръгнали на разходка.
Спането.Попаднаме в истинска къща за гости. Мама Хим, двамата й сина, двете снахи, че и две внучета щъкат край теб и само чакат да си пожелаеш нещо. И всички, включително 7 годишната Прекша, говорят съвсем нормален английски. И готвят вкусно. Природата въобще не е благосклонна и трапезата им е доста ограничена - ястия които се въртят около ориз, извара,карфиол,зелен боб, нахиут, и всичко мноооого пържено или панирано, или направено на всевъзможни сосове. Мама Хим от 20 години е вдовица но е успяла да отгледа и изучи и двамата си сина.
Атракцията.
Привечер се опъваме на ресторантчето на покрива и си хапваме на фона на Mehrangarh Fort, крепостта превърната в музей за прослава на града, атракция за туристите и касичка за собственика, негово величие Раджата на Джайпур,които си живурка в страхотен дворец на другия край на града. Джай Незнам-си-кой Синг много добре си е избрал възвишението за да си построй крепост и дори и днес тя е основната причина този град да го има на картата, че и все още да носи пари на преките му наследници и всички бивши поданици. А тя наистина е правена с размах и строителни умения. Естествено и с разкош, който подхожда на един Раджа в бедна и мръсна Индия.Убеждавам се че Раджпутите-индуси са били по-хитри и далновидни от Мугалите-мюсюлмани - изчакали ги да се налудуват (Шах Джахан, дето прахосал пари колкото за един Бурж-ал-араб от мъка че вече я няма Мумтаз, която го гушкала най-кадърно) и да се навоюват (страшилището Аурангазеб,неговия син,тоя дето разбрал със закъснение че са му превзели столицата, докато обикалял и се чудел чия глава да резне) и им прилапали всичко. Добре че дошли ингилизите, че и Тадж Махал-а щели да им вземат. А там що скъпоценни камъни има по стените...
След като сме се налюбували на единствената културна атракция в град, форта, тръгваме да слизаме пеш през малките и забутани улички. На една от тях изскача сух и дълъг индиец и задава редовния въпрос - от къде сте. Подвоумяваме се дали да си губим времето в дългите обяснения и изстрелваме почти през рамо-Булгария'. Най-неочаквано дрипавият индиец въодушевено започва да обяснява че знае за нашата страна и много я обича, дори познава едни българи дето минали преди много време от тук. Енергично влиза в бърлогата и изскача високо и тържествено вдигнал пред очите си ...банкнота от 5 лева!!! Онемяваме! Неможем да повярваме , че на тоя байр, сред мизерните, схлюпени къщички, живее един дрипав и прост индиец, които знае какво и къде е България. Припряно се опитвам да извадя фотоапарата за да снимам банкнотата в черните му ръце, когато индиеца приплаква - Мистър, дай дая разменим за индийски рупии, че не съм ял отдавна... Сещам се за продавача в Каджурахо и направо онемявам от елементарния номер. Направо ми причернява! Идва ми да му шибна един "Олимпус" по мръсната кратуна. Бързаме да се разкараме, че не ми се лежи по индийски арести- като им гледам държавата, не ми се мисли какво е там. Ядосано крачим надолу и съскаме на всеки случайно опитващ се да ни заприказва индианец. Сега, докато пиша тия редове, още повече ме е яд. Трябваше да си приберем банкнотата! Майната има на вмирисаните индийски рупии! Ако някой реши да ходи до Джодпур, ще му кажа къде е тая банкнота. И пари ще му дам за да я върне... Още ме е яд...
1 коментар:
къде сте?
Публикуване на коментар