Този разказ трябваше да бъде написан преди поне 5-6 месеца но поради куп неоснователни причини все се отлагаше. Някак си невъзпитано прекъснах споделянето на пътуването из ЮИ Азия.
"I love the smell of napalm in the morning."
При предварителното планиране на маршрута в пътеписите на един доста ..луд българин , минал и оттук ( http://www.juriwaro.com/home ) взехме съвсем на сериозно думите му че “в горите и планините в източната част на Лаос все още витаеха остатъците от една партизанска армия, създадена в защита на американските интереси през авантюрата във Виетнам. Според думите му те сега наброяват около 2000 души, а сателитните телефони, мунициите, бирата и командировъчните им се финансират от Тайланд, Франция и Щатите. Партизаните са предимно от малцинството Хмонг, но това “малцинство” наброява около 10 милиона души в Китай, половин милион в Лаос и един милион в Щатите (по външен вид Хмонг приличат на тибетци и монголци; те имат собствен език, собствени представи за закон и характерна езическа религия). Партизаните върлуват из горските села, а понякога правят набези по автобуси, камиони и коли .На някои карти на Лаос фигурира специалната зона Сайсомбун, чиято площ е от 7000 км2 в близост до най-високия връх на страната… а лаконичните думи на правителството са – “Тази зона не е безопасна”.
Подведени и от ученическите спомени за Виетнамската война и разказите на съседчето от съседния вход което се върна объркано и странно след служба в българския контингент, сме избрали да минем през най-западната част, по-далеко от отминали военни действия и последиците от тях, по поречието на река Меконг (не че и тя не ни навява различни асоциации като „Изчезнал по време на акция,Рамбо 1, 2,3 и т.н.)
какво има тук.
След студа и отегчението от Виетнам парещото слънце ни изпълва с еуфория, хвърляме раниците в стаичката и след бърз, ама наистина бърз душ, с мятаме да изследваме градчето. Храмове. Много храмове. Тишината и спокойствието само подчертават тяхното величие.
Учудващо за тия ширини чисти и подредени улички и дворчета.
LunagPrabang се оказва много приятно, чисто и туристическо градче.
Ама ние в Лаос ли сме въобще?
Всички съмнения, опасения, притеснения неочаквано са изчезнали, дори се срамувам за тях.И въпреки палещото слънце е пълно с всякакви бледолики – дрипави, излъскани, странни , весели раста-хипари, скучни и безмълвни старчоци, но.. всички под един знаменател –беше им готино тук. Дори са си спретнали нещо като плаж малко по нагоре по реката, посещаван и от месните монаси…
„Луанг Прабанг е древна лаоска столица, разположена (как би могло да бъде иначе) на Меконг и приютила десетки важни за страната манастири. На север Луанг Прабанг е ограден и от реката Кан, която се влива в Меконг, така че около устието и се получава нещо като малък полуостров. Десетки са забележителностите в околностите – на юг от града има красив водопад с няколко каскади, на север по Меконг може да се видят будистки пещери, а на изток преобладават обраслите хълмове и планини, чиито върхове се извисяват над облаците. В центъра на Луанг Прабанг се намира неголям хълм с манастир, на върха на хълма е вдигната бяла ступа, наблизо е полегнал позлатен Буда, а в твърдата скала има отпечатък от стъпката му. Буда никога не е бил по тези места, а и стъпката е дълга няколко метра, но това няма значение. Будистката забрана “не убивай” се отнася както за хората, така и за мравките (от там идва и вегетарианството), а животните играят важна роля в религията. Техни статуи се срещат навсякъде по храмовете – “Мукат” (на езика пали) се нарича свещената птица, символ на сила и дълголетие, която обикновено носи тежестта на целия храм, а “Сарабу” примерно е името на гущера-геко. Всяка статуя на Буда си има определена символика и име, а на една от всичките 44 статуи седмоглава “Нага” (змия или дракон) бди над него по време на молитва (“нага”-та често се вие като парапет по стълбищата на храмовете, а когато монасите започнат групом да се молят, един от тях задължително остава отвън и също се оглежда наоколо).“ –цитат от блога на Юри.
Вечерта , след посрещане на залеза от хълма заедно със стотици като нас, тръгваме из нощния LuangPrabang. По централната улица, превърната в етнобазар е невъзможно да се мине спокойно (разбира се че я прекосяваме по цялата й дължина, два пъти) Направо немога да повярвам откъде се появи толкова народ. Задържаме се в един антикварен магазин, пълен с уникални фигурки (съмнявам се че са антики), ала след усилен пазарлък не стигаме да сделка. Сега съжалявам , разбира се, но там настроението е приповдигнато и пропускаш да оцениш напълно нещата които виждаш или докосваш. Но заведенията се празниии.. Освен скъпарските, там е пълно с англоговорящи пенсии. Къде, по дяволите, се хранят всичките тия?!? Слизаме надолу и сядаме на една тераса , надвесена на дървени колове над реката. Риба на бамбукова скара (сервира се със скарата) подобна по форма и вкус на нашия шаран .Отегчени от празното ресторантче, притеснени от скърцащия и поклащащ се дървен под, приключваме деня на 30-35 градуса влага, след като сме го започнали с 5градуса и студ в Ханой.
